От всички кътчета на апартамента на Прайъри Клоуз, тази баня в жълто и черно, тази остъклена малка стаичка е мястото, на което Шугър се чувства наистина като у дома. Останалите помещения са прекалено големи и прекалено пусти; таваните са прекалено високи; стените и подовете прекалено голи. Иска й се стаите да бяха уютни, отрупани със собствените й мебели и украшения, но досега не се е осмелявала да си купи нещо, пък и не й и идва на ум какво точно да бъде то. Само мъничката баня, въпреки призрачния си блясък, създава впечатление на завършеност — черната лента тапет, която очертава цокъла, е изключително подходяща, за да се взираш в нея; дървеният под сияе на светлината на лампата; кърпите на бронзовите окачалки са меки и пухкави, а множеството шишенца и бурканчета с най-различни продукти на „Ракъм“ са забавни като играчки. Но най-успокояващо е въздействието на влажната мъглица от парата, която се вдига над ваната и се върти полека, бавно като облак.
Тя знае, че не би трябвало да се къпе толкова често. Честото къпане вреди на кожата й — затова и ръцете й са толкова болезнено напукани; не й трябват нито
— Разкисваш се — казва си тя, и гласът й, толкова грозен в сравнение с гласа на Агнес Ракъм, отеква сред парата в банята, която разполага с добра акустика. — Разкисваш се — повтаря тя, като се опитва да изтъни звука, който излиза от устните й. Напевно, трябва да се опита да говори напевно. Единственото, което постига, е че започва да фъфли. Запраща гъбата към пръстите на краката си и отбелязва: — Сега пък прозвуча като содомит.
Дясната ръка я щипе ужасно; когато изстиска гъбата, сапунената вода проникна в пукнатините по дланите й — разранените, почти разкървавени процепи в плътта й. Поне в това отношение няма спор, че е далеч по-разкисната от когато и да било преди.
— О, Уилям, каква изненада! — тя продължава да се упражнява с надеждата да постигне желаната напевност, после се разсмива. Ехото на резкия й смях отскача от плочките.
Тя знае, че Уилям надали ще дойде днес. Сезонът вече започва, и (както й обясни със съжаление самият той по време на последното си посещение), той ще бъде изтормозен от ангажименти, ще го мъкнат от един прием на друг, ще го влачат „насила“ по театри и опери.
— Но кой ще те „влачи насила“? — осмели се да попита тя. — Агнес ли?
Вече станал от леглото, той въздъхна и продължи да навлича панталоните си.
— Не, не е редно да обвинявам нея. Тази сложна игра, в която участваме всички, танцът, чиито правила спазваме, независимо от това дали ни харесва или не… това са норми, установени от далеч по-висши авторитети, не от малката ми женица. Виновно е… — в опит да се извини за прибързаното си тръгване, той се навежда, за да погали наскоро измитата й коса, — виновно е Обществото!
В спалнята на Агнес Ракъм, в леглото на Агнес Ракъм, са подредени дузини картички — приблизително във формата на човешко тяло.
— Знаеш ли какво е това? — пита Агнес Клара, която е влязла току-що и оглежда изложението, видимо озадачена.
Клара се привежда по-наблизо, питайки се дали господарката й се шегува с нея, или просто пак са я прихванали.
— Ами… покани, мадам.
И действително, фигурата с неестествено тънка талия и прекалено голяма глава е подредена като мозайка изцяло от покани, във всяка от които някой моли да има удоволствието да приеме Агнес по време на предстоящия сезон.
— Това е нещо повече от покани, Клара — окуражавайки прислужницата да развие заложената у нея способност да оценява символи. Прислужницата продължава да се съмнява, че я разиграват, докато най-сетне госпожа Ракъм се смилява над нея.
— Това е опрощение, Клара — заявява тя.
Клара кима и получава с облекчение разрешението на господарката си да се оттегли.
