— Никой няма да си спомня за мен — продължи умиращата, облизвайки потта, която се стичаше по лицето й. — Змиорки ще ядат очите ми, и никой няма да знае, че съм живяла на тази земя.
— Обречена съм още от първия път, когато разтворих краката си. „От днес нататък нямам дъщеря“, така каза тогава баща ми.
— Цял един живот, изхвърлен като помия в канавката — поради болезнената жълтеникава светлина и потта, която обливате лицето на Елизабет, беше трудно да се прецени дали тя плаче. — Опитвах се, Шуш. Направих, каквото можах, за да не вляза в черния списък на Господа. Дори след като станах уличница, пак се стараех, надявах се, че ще имам втори шанс. Ако вземеш кой да е ден от последните двайсет години и видиш какво съм вършила през него, ще се убедиш, че не съм се предала толкова лесно.
— Разбира се, че е така. Всички го знаят.
— Никой не дойде да ме види, нали знаеш? Никой, освен теб.
— Сигурна съм, че щяха да дойдат, ако можеха. Страхуват се, това е всичко.
— Да бе, разбира се. „Никога не съм виждала такива размери…“
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, не искам да пия. Ще ме опишеш ли в книгата си?
— Каква книга?
— Онази, която пишеш. Дето се казваше „Жени срещу мъжете“.
— Това беше преди години. Оттогава съм сменила заглавието десетина пъти.
— Ще ме опишеш ли в нея?
— Ти искаш ли да те опиша?
— Не е важно какво искам аз. Ще ме опишеш ли?
— Ако ти искаш.
— Господи, Шугър! Наистина ли никога не се изчервяваш?
Шугър става от писалището и отива до прозореца, за да се отърси от спомена за ръката на Елизабет — лепкава от пот, здраво вкопчена в нейната. Започва нервно да свива и разпуска пръсти, има чувството, че потта на умиращата още лепне по тях, макар да съзнава, че собствената й пот избива през пукнатините на загрубелите й длани. Тя вдига ръце и извива длани така, че да бъдат огрени от слънчевите лъчи. Отскоро кожата й е станала ужасна, въпреки че всяка вечер маже ръцете си с Ракъмовия
Шугър хвърля поглед надолу и забелязва, че петната по роклята й са се разширили и са се слели в едно наистина много голямо петно. Няма да е зле да се преоблече — за в случай, че Уилям реши да намине. Тя покрива разръфаната купчина листове с картонените корици на папката. Погледът й пада върху колоната отхвърлени заглавия; първите няколко ситно задраскани, така че вече не се четат, по-новите са драснати само с по една линия. „Жени срещу мъжете“ още се чете, както и следващото „Гневен вик от един безименен гроб“. Последното, „Възходът и падението на Шугър“, е надраскано плахо и неуверено. Отваря на първа страница, прочита „Всички мъже са еднакви…“ и двайсетте или петдесетте думи след това — само за миг. Колко странно е, че един четен и препрочитан пасаж се прочита толкова бързо, а нещо ново трябва да бъде прочетено бавно, дума по дума. Цялата първа страница започва да тече автоматично в съзнанието й, както се задейства автоматична латерна, когато маймунката на латернаджията завърти дръжката.
„Името ми е Шугър — а може и да не е, но не познавам друго. Аз съм това, което вие наричате «Паднала жена», но мога да ви уверя, че не аз паднах — бях тласната в пропастта. Това е моето обвинение към мъжете-злодеи, към вечния Адам!“
От смущение Шугър прехапва устни до кръв.
Два часа по-късно, след като е прибрала в чекмеджето недовършения роман и е прочела вместо това новия брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, Шугър отново е в банята. Напоследък тя като че ли прекарва половината си живот в банята, в подготовка за възможното посещение на Уилям. Не че го счита достоен за такива старания — сами разбирате; естествено, тя го презира, или по-скоро, за да не си служи с толкова груба дума, в никакъв случай не го одобрява… Работата е там, че, естествено, постоянният му интерес към нея е ценно предимство, и тя смята да го поддържа колкото е възможно по-дълго. Ако може да направи така, че привързаността му — която той веднъж дори нарече любов — да се окаже трайна, Шугър ще има шанс — едничкия шанс през живота си — да измами Съдбата. Всичко е възможно под крилото на Ракъм…
