Лек ветрец повява игриво от време на време пред френските прозорци, сякаш призрачни деца си играят със страниците на романа на Шугър. Тя отдавна е оставила перодръжката, а ветрецът подръпва най-горния лист под натопеното в мастило перо, създавайки свои неразбираеми плетеници. Шугър не забелязва нищо, тя продължава да се взира разсеяно, присвила леко очи, в осветената от слънцето зеленина на малката си градинка.
Надяваше се, че ако избута писалището съвсем близо до отворените прозорци, съвсем близо до свежия въздух, който нахлува откъм Прайъри Клоуз, ако може да долавя свежия мирис на разкопаната пръст под розовите храсти, вдъхновението й ще се върне. Засега обаче няма никакъв резултат — освен че е все още будна, което е значително подобрение в сравнение с това, което се случва, когато реши да вземе ръкописа в леглото…
Навън, по тротоара, който се намира почти на нивото на главата й и по който не минава почти никой, подскачат две врабчета и събират сламки за гнездото си. Колко хубаво би било, ако свият гнездото си в розовия храст, точно пред нея! Но не, те проявяват интерес към сенчестата градина на Шугър единствено поради възможността да отмъкнат оттам някое и друго клонче. Явно имат намерение да се настанят другаде.
Най-горната страница отново потръпва под повея на вятъра и този път писалката се търкулва и изтраква върху писалището. Шугър инстинктивно се привежда напред, но успява само да бутне и мастилницата, така че три-четири капки черно мастило пръсват върху полите на бледозелената й рокля.
— Да бъде проклет… — започва тя гневно, но млъква с въздишка. В края на краищата, това не е кой знае каква катастрофа. Може да се опита да изпере мастилото — а ако петната не излизат или я домързи, винаги може да си купи нова рокля. Тази сутрин пристигна нов плик от банката на Уилям, който тя пъхна при другите в най-долното чекмедже на тоалетната си масичка. Щедростта му не е намаляла, а може би просто не му е дошло на ум да промени инструкциите, които е дал на банкера си; тъй или иначе, тя е успяла да натрупа повече пари, отколкото би могла да изхарчи, дори ако развие навик да полива непрекъснато мастило по роклите си.
Трябва да довърши романа си. Никога досега не е било издавано нещо подобно; появата му ще предизвика сензация. Ако надути глупци като приятелчетата на Уилям могат да разбунят духовете с жалките си опити да богохулстват, помислете само какъв ефект би имала тази книга — първата, която разказва истината за проституцията! Светът е готов да научи истината; настават нови времена; всяка година се появяват нови доклади за нивото на бедността, които почиват на статистически изследвания — вече не е необходимо хората да разчитат на романтични измишльотини. Тъкмо сега е необходима появата на един голям роман, който да плени въображението на публиката — да трогне читателите, да ги вбеси, да ги накара да изтръпнат от ужас, да ги скандализира. Един разказ, който да ги хване за ръка и да ги поведе по улици, където никога досега не са се осмелявали да стъпят, история, която да отметне завесите от укривани досега деяния, пред гласове, които никой не е чувал до днес. Една история, която смело посочва с пръст истинските виновници. Докато не се появи такава книга, проститутките ще бъдат прикривани под общия саван, наречен „Голямото социално зло“, а истинските виновници за страданията им ще останат необезпокоявани.
Шугър се взира в мастилените драсканици на вятъра. Време е тя да ги замести с нещо смислено. Всички паднали жени на света разчитат на нея да огласи истината.
— В тази книга — казваше тя навремето на своите приятелки, които можеха да четат, — не се разказва само за мен, а за всички нас.
Сега, в слънчевия си кабинет на Прайъри Клоуз, тя чувства, че я избива пот.
— Аз умирам, Шуш — така каза Елизабет през последната й нощ на тази земя — нощта, преди вие да видите за първи път Шугър в онзи магазин за канцеларски принадлежности на Грийк Стрийт. — Утре ще бъда труп. Ще почистят стаята, а мен ще хвърлят в реката. Змиорки ще ядат очите ми.
— Няма да те хвърлят в реката. Аз няма да позволя — ръката на Елизабет стискаше нейната учудващо силно, макар тя да бе само кожа и кости.
— И какво смяташ да предприемеш? — попита Елизабет с присмех. — Ще повикаш мама и татко, и всичките ми роднини, на лъскаво християнско погребение, на което викарият ще разказва колко добра съм била?
— Така ще сторя, Елизабет, ако наистина го искаш.
— Боже мили, Шуш, как можеш да си такава безсрамна лъжкиня. Поне да се беше изчервила.
— Говоря сериозно. Ако искаш погребение, мога да го уредя.
— Боже Господи, Боже Господи… какви глупости дрънкаш. С това ли успя да пробиеш в Уест Енд? Като казваш на всеки от клиентите си, че никога през живота си не си виждала по-надарен мъж?
— Това, че умираш, не е повод да ме обиждаш.
Смехът поразведри малко атмосферата, но пръстите на Елизабет продължаваха да я стискат здраво като кучешка захапка.
