Аленото цвете и бялото полностью

(Но всъщност, макар госпожа Амфлет наистина да изглеждаше великолепно, Агнес беше мъничко притеснена от факта, че милата женица спомена на няколко пъти „бебето“, както и думата „майчинство“ — очевидно страдаше от заблудата, че това са подходящи теми за разговор. А и не беше ли малко прекалено рано за госпожа Амфлет изобщо да се появява в обществото след раждането? Агнес наистина се поколеба, но отхвърли съмненията си в пристъп на човеколюбие. В края на краищата не може да вирне нос пред една възможна съюзница през предстоящия сезон!).

— Но вие също изглеждате прекрасно, госпожо Ракъм. Каква е вашата тайна?

Агнес само се усмихна в отговор. Междувременно си беше взела поука и знаеше, че не трябва да говори за своя ангел-пазител пред никого, освен пред човек, комуто би поверила и живота си.

Сега Агнес стои край прозореца на спалнята си и се надява ангелът да се появи под дърветата — ето там, пред градинската врата. Иска й се отново да му махне с ръка. Но чудесата не стават по поръчка; само понякога, когато Бог отклони за миг строгия Си поглед, Светата Дева се възползва от невниманието Му, за да дари някому някоя непозволена милост. Агнес е решила за себе си, че Бог се числи към англиканската църква, докато Светата Дева изповядва истинската вяра; отношенията между Тях Двамата са напрегнати, трудно им е да се споразумеят по който и да било въпрос, но не могат да се разделят, защото Сатаната незабавно би се възползвал от такова нещо. Така че се търпят взаимно и се грижат за света според силите си.

Агнес пристъпва към огледалото и се взира в лицето си. Вече е на половин път към трийсетте и призракът на старостта я дебне. Тя трябва да направи всичко по силите си, за да се съхрани от страдания и упадък, но има неща, които сънят не може да поправи. Наистина, всяка нощ тя посещава Манастира на здравето, където добрите сестри я успокояват и лекуват, но понякога, когато пристигне в прекалено тежко състояние пред обвитите в бръшлян порти, те клатят глави и я упрекват нежно. Тогава Агнес знае, че на сутринта, когато се събуди, болката няма да е преминала.

Болката я измъчва и сега. Пред дясното й око въздухът трепти, сякаш вижда падащи снежинки, а зад очната ябълка нещо пулсира болезнено. Възможно ли е да е изплюла последното розово хапче, без да забележи, когато й се случи онази дребна неприятност с пилешкия бульон? Дали да не вземе още едно… но след онази неприятност й остана горчив вкус в устата и би предпочела да пийне малко от „Укрепващия сироп на Годфри“.

Над лявата й вежда, почти невидим сред златистия полумесец от косми над окото, има мъничък белег, останал от едно падане в детските й години. Този белег не може да бъде премахнат — това е непоправим дефект. Колко ужасна е мисълта за ранимостта на плътта! Тя се смръщва, но незабавно изопва чело, за да не би бръчките да се вкопаят неизличимо в него.

Агнес притваря очи и си представя, че ангелът пазител е зад гърба й. Хладни длани, гладки като алабастър, докосват слепоочията й и започват да ги масажират полека. Безплътни пръсти проникват през кожата вътре в черепа й, неосезаеми и все пак успокояващи, като нокът, почесващ сърбящото място. Пръстите намират сърцевината на болката, подръпват и една бучица от Злото се откъсва от душата на Агнес, както се отлепва бялото подкорие от портокала. Усещането за пречистване на душата я кара да потръпва от блаженство.

Тя отваря очи и установява учудено, че лежи по гръб на пода — таванът над нея бавно се върти, а точно над себе си вижда обезпокоеното лице на Клара.

— Да повикам ли помощ, мадам? — пита камериерката.

— Разбира се, че не — отвръща Агнес и примигва усилено. — Нищо ми няма.

— Този доктор Харис ми се струва много приятен човек — отбелязва Клара, имайки предвид лекарят, който бе повикан при последния пристъп на госпожа Ракъм. — Изобщо не се държи като доктор Кърлоу. Ако искате…

— Не, Клара. Помогни ми да стана.

— Беше много обезпокоен от разказа за вашите припадъци — упорства прислужницата, докато помага на господарката си да стане от пода.

— Той е млад… и хубав, ако не се лъжа — казва задъхано Агнес, борейки се със световъртежа. — Убедена съм, че ще ти е приятно… да го видиш пак. Но не бива да си губим времето, нали?

— Безпокоя се само за здравето ви, мадам — настоява нацупено Клара. — Господин Ракъм каза да го уведомяваме, ако се почувствате зле.

Агнес забива пръсти в ръката на Клара.

— Няма да казваш за този случай на Уилям — прошепва тя.

— Но господин Ракъм каза…

— Не е необходимо „господин Ракъм“ да знае всичко, което се случва тук — казва твърдо Агнес, внезапно обзета от прозрение как да си осигури подчинението на Клара. — Не е необходимо например той да разбере откъде си намерила пари, за да си купиш корсет, нали? Корсетът наистина ти отива, но… ние, жените, имаме правото на своите малки тайни, нали?

Клара пребледнява.

— Да, мадам.

— А сега — казва с въздишка Агнес, докато оправя гънките по ръкавите си, — бъди така мила да ми донесеш „Укрепителния сироп на Годфри“.