По пътя натам среща някакъв мъж, който върви, залитайки, в обратната посока — едър мъж, конте във всяко отношение, толкова пиян, че въздухът около него мирише на алкохол. Когато сведените му надолу очи попадат върху фустите на жена, които се влачат по тъмния паваж пред него, той вдига любопитно лице. Незабавно подпухналото му лице светва възторжено, макар Шугър да не помни да го е виждала някога.
— Шугър… нали ти си Шугър! — заеква той и се опитва да стъпи по-стабилно на краката си. — Моя невярно сирено, къде изчезна! Моля те, приеми ме в леглото си, където и да е то, твърд съм като дърво!
— Съжалявам, сър — казва Шугър и му кимва леко, подминавайки го забързано, отправила очи към по-силните светлини на главната улица. — Реших да стана монахиня.
— Между бездънната пропаст на вечното проклятие и светлия път към Рая — ехти плътен женски глас, — сме застанали ние!
Емелин Фокс се присвива притеснено и крие гримасата си зад димящата чаша чай. Госпожа Борли пак се увлича.
— Можем само да протегнем ръце — о, нека се помолим някоя отчаяна душа да ги поеме!
Останалите членки на Дружеството за спасение в залата се споглеждат, очевидно недоумяващи дали ръководителката им ги призовава към молитва в буквалния смисъл на думата, или това е просто вдъхновена реторична форма. Дванайсетте прилично облечени дами, повечето дори по-невзрачни от болезнено бледата госпожа Фокс, стигат до мълчаливо споразумение — не притварят очи и не събират длани за молитва. Отвъд помътнелите от сажди прозорци на седалището на Дружеството в Джърмин Стрийт гъмжат многомилионните лондонски тълпи, неоткрили още верния път — безброй неуловими, трепкащи сенки, които преминават от другата страна на стъклото.
Госпожа Наш пристъпва към госпожа Фокс с чайник в ръка. Наивна душа е госпожа Наш — надява се, че в тази почивка между Дискусията и Потеглянето ще намери време да налее на останалите Спасителки по чаша чай.
Нищо подобно.
— Време е да тръгваме, сестри — обявява госпожа Борли и дава личен пример, като се упътва, клатушкайки се, към антрето. Полите на насядалите дами зашумоляват, когато те се раздвижват с видимо нежелание — не защото се боят от предизвикателствата на евангелизацията, а защото госпожа Хибърт бе забравила да купи бисквити днес и се наложи да излезе, за да купи нови — което означава, че повечето Спасителки са изяли само по една бисквита — някои дори са отхапали само по веднъж от своята. Но какво да правят, след като ръководителката им ги призовава да станат? Те може да са готови да се сражават с Порока в мрачните свърталища на Шордич, но имат ли сили да се осмелят да ядат бисквити на улицата? Изключено.
Госпожа Борли долавя спадането на ентусиазма, но го отдава на неувереност.
— Моля ви да не забравяте, сестри — провиква се тя, че спасяването на една душа от вечното проклятие е далеч по-важно, отколкото да изтръгнеш тялото на човек от ноктите на див звяр. Ако успеете да спасите човек от диво животно, ще се гордеете с това, докато сте живи, нали? Но вие вече има с какво да се гордеете, сестри!
Госпожа Фокс е първата, която става, следвайки примера на госпожа Борли — въпреки че не понася такива самовлюбени изстъпления. Според нея няма никакво значение каква е Спасителката — горда или обезкуражена, ентусиазирана или уморена. Това са преходни неща. Милиони християни в миналото са били горди, други милиони са били обезкуражени, а това, което е останало сега от тях, са душите им — и душите, които те са съумели да поведат по верния път. „Важно е спасението, а не спасителят“ — такъв е бил винаги девизът на Емелин, такъв би бил и девизът на Дружеството, ако го ръководеше тя. Но тя никога не би се заела с това; родена е да бъде носител на съмнение сред единодушните тълпи — и знае това много добре.
— Да тръгваме тогава — казва тя весело, за да хвърли някакъв мост между дивите зверове и недоядените бисквити.
И Спасителките потеглят — цели осем на брой. Вървят заедно, както винаги, еднакви като войници в униформи. Но по-малко от час след Потеглянето Емелин Фокс е успяла да се отдели от групата и старателно издирва едно бременно момиче, самото то още дете, в някаква воняща сляпа уличка.
Шугър, от своя страна, седи в една спретната, ярко осветена чайна на Уестборн Терас, върти чашата с изстиналия специалитет на заведението и чопли кифла, заета да подслушва една прислужница. Прислужницата е седнала на една близка маса, хапва и пийва, и клюкарства оживено с една приятелка; Шугър седи сама на друга маса, гърбом към говорещите; взира се разсеяно в светлото отражение на лампата в чая; ушите й са пламнали.
Нека не съдим прибързано; това не е обичайният начин, по който Шугър прекарва вторничните следобеди — всъщност, случва й се за първи път. Не, наистина! Разбирате ли, Уилям Ракъм е в Кардиф до четвъртък, Агнес Ракъм е неразположена. Така че, вместо да бездейства, какво лошо има в това да проследи Клара, камериерката на Агнес, която днес има свободен следобед, и да види какво ще излезе от цялата работа?
