Чийзмън напуска стаята, доволно захилен, което я убеждава в правотата на избора й. Тя не може да се надява, че той ще забрави това, което вече му е известно — за него тя винаги ще си остане държанката на Уилям. Той никога няма да започне да я възприема като гувернантката на Софи, затова най-добре е да се поддържа илюзията, че някой ден той може да я прибави към дългия списък на завоеванията си. Единственото, което трябва да прави Шугър, е да поддържа деликатното равновесие между отблъскване и привличане — така ще го очарова достатъчно, за да не желае да й навреди, но пък никога да не предприеме нещо, с което да рискува работното си място.
„Чудесно“, казва си тя, потискайки лекия пристъп на паника, „с Чийзмън вече сме наясно“ — като че ли всеки обитател на този дом не е нищо друго, освен проблем, който трябва да се реши по някакъв начин.
Тя отива при леглото, подпира длани на куфара и се заглежда през прозореца. Няма кой знае какво за гледане — пуста, подгизнала от дъжда част от градината на Ракъмови. От друга страна, тя вече не се занимава със следене, нали? Не! Усилията й бяха възнаградени, старанията й да поддържа и развива връзката си с Уилям — също, и ето я вече тук, настанена като част от домакинството, с благословията на Уилям и на Агнес! Наистина няма основание да й се свива така стомахът…
— Госпожице Шугър?
Тя трепва, но се оказва, че това е само… как й беше името? — а, да, Лети, която отново се е изправила на прага.
Такова добродушно лице има Лети — дружелюбно лице. Сигурно няма да има проблеми с нея, тя ще…
— Госпожице Шугър, господин Ракъм ви кани да пиете чай с него.
Десет минути по-късно Шугър седи с изправен гръб в претъпканата с украшения приемна. В ръката й има чаша чай, край нея се е изправила прислужница в същите траурни одежди като нейните и държи в ръце поднос с кейк, а Уилям Ракъм разказва надълго и нашироко историята на Нотинг Хил. Да, точно така, историята на Нотинг Хил. Той ораторства неспирно, също като доктор Крейн от амвона, думите извират от устата му с механична равномерност — кои семейства изграждат първи вилите си в Чепстоу, срещу каква сума е била продадена фермата „Портобело“, кога точно Кенсингтънската чакълена кариера е била прекръстена на Нотинг Хил Гейт, и така нататък.
— Вероятно ще ви интересува да узнаете, че тук има и безплатна библиотека — отвориха я миналата година, на Хай Стрийт. Кажете ми, колко енории могат да се похвалят с такова нещо?
Шугър слуша колкото може по-съсредоточено, но мислите й започват да се въртят като зелево листо във вряща вода. Всичко изглежда достатъчно нереално, докато прислужницата стои в приемната при тях, но за голямо учудване на Шугър, Уилям не сваля маската дори когато Роуз се оттегля, а продължава лекцията си.
— … от овце до собственици на магазини само в рамките на две поколения!
Той прави ефектна пауза. Тъй като не знае какво точно се очаква от нея, Шугър се усмихва. Дали, ако се обърне към него по име, ще го извади от укритието, или само ще си докара неприятности?
— Тези куфари в преддверието… — започва тя.
— Те са на Биатрис Клийв — отвръща той, снижавайки гласа си и заговаря най-сетне с по-интимен тон.
— Но тогава аз сигурно я карам да чака?
Налага й се да потисне нов лек пристъп на паника при мисълта за жената, чието място трябва да заеме — жена, която във въображението й се е преобразила от някакво нищожество в ужасяващо компетентна особа, която при това е в състояние да прозре зад всякаква маскировка.
— Нека си чака — изсумтява Уилям и поглежда мрачно към тавана. — Избра възможно най-неподходящото време да напусне, така че може спокойно да потърпи, докато изпиеш чая си!
— Ммм — Шугър поднася чашата към устните си, но чаят е още прекалено горещ.
Уилям става от креслото и започва да крачи напред-назад, поглаждайки джобовете на жилетката си.
— Биатрис ще ти каже всичко, което се налага да знаеш за дъщеря ми — казва той, — а вероятно и доста повече. Ако започне да те дразни, съветвам те да заговориш за влакове — защото ще бърза да не изпусне своя.
— Ами Агнес?
Уилям спира като закован, дори ръцете му спират на половин път по корема му.
— Какво Агнес? — пита той, присвил очи.
— Няма ли Агнес… ъъъ, да дойде да ни види?
Според Шугър въпросът й е напълно разумен — нима госпожа Ракъм няма да направи никакви предложения във връзка с възпитанието на дъщеря си? Но Уилям е видимо удивен.
— Кого да види?
— Мен и Биатрис, и… Софи.
— Не ми се вярва — казва той с тон, който подсказва, че говорят за нещо от областта на чудесата. — Не.
Шугър кимва, въпреки че нищо не разбира, и започва да отпива колкото може по-често от горещия чай между хапките кейк. Една стафида пада от парчето, което държи в ръка, и незабавно се изгубва сред пъстрите шарки на килима. Часовникът, който като че ли досега се държеше по-дискретно, започва да тиктака силно.
След известно колебание Уилям прочиства гърлото си и се обръща към нея полугласно, но с много сериозен тон.
