— Божичко! — възкликва Агнес в опит да имитира благодарност, защото в тези книги явно не става дума за нещата, които тя би искала да узнае. — Такава щедрост от ваша страна…
— Ако погледнете титулните страници — пояснява госпожа Фокс, — ще се убедите, че не може да става и дума за щедрост. Всички тези книги са принадлежали на вашия съпруг — или поне са надписани като подарък за него от Хенри. Не разбирам как са се върнали обратно сред вещите на Хенри, но си казах, че е редно да ви ги върна.
Възцарява се неловко мълчание, а Агнес стига до извода, че този път няма да научи нищо повече.
— Е — казва тя весело, — дали да не слезем в кухнята, за да видим кой ви чака там?
Повече от два часа, след като Шугър вече е решила, че Уилям се е отказал от плана им, един час след като тя е престанала да лее обилни сълзи на ужас и самосъжаление, убедена, че няма да го види никога вече, екипажът на семейство Ракъм пристига сред дрънчене на звънци, спира пред къщата, и Уилям почуква на вратата й.
— Задържаха ме неотложни ангажименти — отбелязва той лаконично.
Не казва нито дума повече, а се заема да надзирава кочияша, докато той реди багажа на покрива на екипажа. Шугър, на която никой не й е казал дали да чака или да излиза, се навърта в антрето. Тя стои права, вдървена като закачалката, докато Чийзмън ту влиза, ту излиза с тежки стъпки, иронично ухилен. Докато нахлузва тесните си черни ръкавици, тя го наблюдава с ъгълчето на окото как нарамва тежките й куфари, и има чувството, че той души наоколо, за да долови някакви съмнителни миризми. Ако това наистина е така, той души напразно, защото атмосферата на стаите се отличава със странна стерилност.
Когато товаренето приключва, Уилям й нарежда с жест да го последва и двамата излизат на улицата.
— Внимавайте къде стъпвате, госпожице — съветва я весело Чийзмън само след миг, когато тя се покатерва в екипажа, и усеща как ръката му подпира едва доловимо задника й. Тя се обръща, за да го изгледа възмутено, но той е изчезнал.
— Толкова се радвам да те видя — прошепва Шугър към спасителя си, докато подрежда изобилието от шумящи черни фусти на седалката срещу него.
В отговор Уилям само докосва с показалец устните си и повдига рошавите си вежди, точейки мястото над главите им, където Чийзмън вече поема юздите.
— По-късно — упреква я той шепнешком.
Голямата двойна врата се открехва едва забележимо, но после се отваря широко, когато прислужницата вижда отвън господаря си и новата гувернантка. Пантите скърцат, защото вратата е съвсем нова, поставена е едва миналата седмица — масивна, пищно украсена с интарзии и голяма, резбована буква „Р“.
— Лети — съобщава величествено Уилям Ракъм. — Това е госпожица Шугър.
Момичето прави реверанс и казва:
— Добър ден, госпожице! — но не получава никакъв отговор.
— Добре дошли в дома на семейство Ракъм — заявява тогава мъжът. — Надявам се, не, дори съм убеден, че ще бъдете щастлива тук.
Шугър прекрачва прага на къщата и незабавно бива заобиколена от атрибутите на богатството. Над главата й виси огромен полилей, слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, се пречупват в него. Вази, пълни с цветя и зеленина, толкова огромни, че приличат на храсти, стоят на полирани маси от двете страни на стълбището. На всяко свободно място по стените висят идилични пейзажи в скъпи рамки. Близо до арката, през която се минава за приемната и за дневната, голям стенен часовник отмерва времето със златно махало — тиктакането му се чува съвсем отчетливо, също както и плахите стъпки на Шугър по лъснатия под. Погледът й проследява спираловидната линия на махагоновите перила до горната площадка на стълбите — тя знае, че там някъде е нейната стая. Колко вълнуващо е, че тя се намира на същия етаж, на който са и стаите на семейство Ракъм!
— Каква красива къща — казва тя, прекалено зашеметена, за да съзнава дали вярва на думите си. Работодателят й я въвежда с гостоприемен жест; наоколо се щурат прислужниците; багажът на предшественичката й е струпан в преддверието; и цялата тази суматоха е причинена от нея и я кара да си припомня романите на Самюъл Ричардсън или на онези, сестрите Бел, които всъщност не се казват Бел29. Как се казваха те наистина? В мозъка й отеква „Бел, Бел, Бел“… но истинското име й убягва.
— Госпожице Шугър?
— Да, да, извинете ме — отвръща тя, откъсвайки се от мислите си. — Просто се възхищавах…
— Позволете ми да ви покажа вашата стая — казва Уилям. — Лети, Чийзмън ще ти помогне да внесеш багажа.
