Двамата тръгват нагоре по стълбите на благоприлично разстояние един от друг, ръцете им се плъзгат по полираните перила, стъпките им отекват приглушено по покритите с килим стъпала. Шугър си припомня многобройните случаи, когато двамата с Уилям са се изкачвали по стълбите в дома на госпожа Кастауей, и най-вече първият сред тях, когато Уилям беше все още безделник с ограничени възможности; жалък, плах нещастник, изгарящ от яростно желание да види цялата вселена в краката си. Тя хвърля кос поглед към него, докато се изкачват — възможно ли е този брадат господин да е същият онзи Джордж У. Хънт с детинската физиономия, който преди по-малко от година я помоли за „нещо извратено“.
— Съгласна съм на всичко — отговори тя тогава, — и то с най-голямо удоволствие.
— Ето и вашата стая — казва Уилям, след като са прекосили площадката, и побутва една врата, която вече беше открехната.
Стаята е дори по-малка и по-скромно обзаведена, отколкото бе очаквала. Под единствения прозорец има тясно дървено легло, застлано спретнато с пухена завивка, а отгоре има и вълнени одеяла. Вижда се скрин от жълтеникаво брезово дърво с бели порцеланови дръжки на чекмеджетата, върху който има огледало на стойка. Един стол и едно кресло, на вид доста удобно. Миниатюрна масичка. За повече мебели няма място. По избелелите сини тапети се виждат куки за картини, подобни на смачкани насекоми. До камината стои грозна керамична ваза. Голият дъсчен под е отчасти покрит с килим — съвсем приличен, но далеч от великолепието на персийските килими долу.
— Биатрис живееше съвсем скромно — признава Уилям, затваряйки вратата зад себе си. — Не държа и ти да постъпваш точно така — но все пак вярвам, че ще оцениш границите, в които може да се увеличава видимо имуществото на една гувернантка.
„Защо не ме целунеш?“ мисли тя и протяга ръка към него, която той стисва, като че ли има пред себе си делови партньор.
— Мога да живея скромно не по-зле от всеки друг — казва тя, и се утешава със спомена — със съвсем скорошния спомен за треперещите му пръсти по голите й бедра.
На вратата се чука, Уилям издърпва ръката си от нейната, отваря на прислужниците и без да каже и дума повече, излиза от стаята. Влиза Лети, залитайки под тежестта на огромната пътна чанта на Шугър — в нея, освен всичко останало, тя е пъхнала и ръкописа на романа си. Когато вижда превитата под тежестта на багажа прислужничка, Шугър се спуска към нея и се опитва да поеме чантата от ръцете й.
— О, не, мис, аз се оправям, наистина се оправям — възразява момичето, притеснено от това драстично нарушение на приличието. Шугър отстъпва объркана; ако приемем, че тя заема в домакинството толкова по-високо място в сравнение със слугите, на какво се дължи непоклатимото й убеждение, че гувернантките са низши същества и постоянен обект на презрение? Вероятно на романите — но нима романите не са отражение на истината, макар и поразкрасено?
Нагоре по стълбите се чуват тежки стъпки и сумтене — явно се качва едър мъж. Лети излиза забързано, за да направи място за Чийзмън, който влиза тежко, притиснал един куфар към гърдите си.
— Само кажете къде искате да го туря, госпожице — казва той ухилено.
Шугър се озърта в мъничката стая, която изглежда претрупана дори само от присъствието на пътната чанта.
— На леглото — сочи тя, съзнавайки, че тъкмо този отговор най-вероятно ще поощри циничните фантазии на кочияша… но наистина, къде другаде да остави куфара, за да го отвори и да извади дрехите?
— Най-подходящото място, няма спор, госпожице.
Шугър го оглежда, докато той минава край нея и поставя с преувеличено старание куфара върху леглото. Чийзмън е висок, а в дългия до коляно сюртук с месингови копчета изглежда още по-висок; тялото му е жилаво, пръстите — дълги. Лицето му е длъгнесто, с белези от едра шарка, с издадена брадичка и рошави вежди. Тъмната му къдрава коса е пригладена с помощта на гребен и помада, а зъбите му са бели и подредени — нещо съвсем необичайно за човек с неговия произход. Въпреки тежкия сюртук мъжката му арогантност се излъчва от него като невидим остен, с който дразни жените. Още докато той се обръща към нея с лукаво повдигната вежда и пита „Нуждаете ли се от още нещо, госпожице?“, тя вече е решила как ще се справи с него.
— Това е всичко засега.
Тонът й е сух и превзет; но лицето и стойката й лукаво намекват, че не е изключено тя да го хареса, макар и против волята си. Това е сложна поза, научена навремето от една уличница на име Лизи; а по-късно усъвършенствана с помощта на огледалата — съчетание от плахост, презрение и потисната възбуда, което мъж като него са убедени, че могат да предизвикат.
