Но Агнес не се отказва толкова лесно. Пред нея седи жена, която бе видяла неотдавна да крета с последни сили в църковния двор като подобие на Смъртта в човешки образ, сподиряна от шепот на прикрит ужас и съжаление. А сега госпожа Фокс изглежда удивително добре — особено в лицето. Черепът, който бе така страховито очертан под кожата, сега отново е скрит в плътта, очите й не са хлътнали в орбитите си. Може да се каже дори, че е почти хубава! И нека не забравяме — тя върви без бастун, с тази тайнствена, но ясно забележима увереност на човек, който знае, че разполага със своя дъх и с физическите си сили, които ще му стигнат през целия ден.
— Били сте в Манастира на здравето, нали? — пита шепнешком Агнес.
— Не, в болницата „Сейнт Бартолъмю“ — отвръща госпожа Фокс. — Нали си спомняте, вие ми писахте, докато лежах там?
Но Емелин не е много уверена, че госпожа Ракъм помни това — честно казано, домакинята й днес като че ли е доста разсеяна. Да вземем например натрупаните във фоайето куфари, кутии за шапки и чадър — явен признак, че някой член на домакинството се кани да напусне дома. Когато Емелин се поинтересува тактично дали има нещо такова, госпожа Ракъм като че ли изобщо не чу въпроса й.
— Да не би да съм дошла в неподходящо време? — настоява Емелин. — Тези куфари във фоайето…
— Съвсем не — отвръща Агнес. — Могат да минат още часове.
— Часове до какво?
Но госпожа Ракъм реагира на директното запитване по същия начин, по който отвърна и на по-деликатните намеци.
— Докато се наложи да прекъснем разговора си заради нещо, което няма пряка връзка с нас — успокоява тя гостенката си.
Роуз й предлага сребърния поднос и госпожа Ракъм взема парче кейк от лявата му страна, където съгласно предварителната уговорка се подреждат най-тънките парчета. Парчето, което тя държи в ръка, е плод на многократни опити за рязане с нагорещен нож в кухнята, и е толкова тънко, че светлината на лампата се процежда през късчетата сушени подове.
— Хайде, госпожо Фокс — настоява тя с превзето гласче и отхапва едва забележимо късче от влажния полупрозрачен резен. — Да не искате да ме убедите, че бяхте изтръгнати от ноктите на… знаете на какво… само благодарение на добри лекарски грижи?
Емелин е започнала да се пита да не би през дългите месеци на болестта й правилата на разговора в добро общество да се претърпели радикални промени — що за странен диалог е това?! Тъй или иначе, след като я питат, ще отговори.
— Никога не съм твърдяла, че имам туберкулоза. Други хора бяха на това мнение, и аз не желаех да им противореча. Има много по-важни теми за спор, не мислите ли?
— Хенри беше съвсем категоричен, че сте на смъртно легло — обявява невъзмутимо госпожа Ракъм.
Госпожа Фокс примигва невярващо. За миг изглежда, че ще избухне, но в крайна сметка обляга глава назад, а големите й сиви очи овлажняват.
— Хенри ме виждаше по времето, когато се чувствах най-зле, признавам — казва тя с въздишка. — Може би за него щеше да е по-добре, ако бях изчезнала за известно време от очите му, за да се върна, когато всичко премине. — Вперила поглед отвъд границите на трагедията, към обгърнатата в мъгли долина на близкото минало, където все още може да съзре Хенри, Емелин не забелязва, че Агнес кима с детинско усърдие, развълнувана от това, което тя тълкува като признание за намесата на свръхестествени сили. — Но аз все пак му казах, че ще оздравея. Спомням си как му разказвах за календара на отредените ми дни, който сам Бог е заложил в мен. Казах му, че не знам точния брой на страниците на този календар, но съм убедена, че той е по-голям, отколкото си мислят хората.
Междувременно Агнес вече се гърчи на мястото си от възбуда. О, колко прекрасно е да имаш в себе си такъв вълшебен календар, и да знаеш (напук на твърденията на онзи отвратителен вестник, които тя просто не може да изтрие от мислите си), че разполагаш с повече от 21 917 дни на тази земя! Дали да се осмели да попита каква е тайната — още тук и сега, в тази студена ноемврийска утрин? Не, ясно е, че трябва да действа по-предпазливо — около госпожа Фокс витае онази тайнственост, която е позната на Агнес от портретите на мистиците и на хората, побеждавали смъртта през вековете. Да, дори в една от книгите, които тя крие в кошничката си за бродерия, „Илюстровани доказателства на спиритизма“, има гравюра, правена по снимка на един от вождовете на червенокожите индианци. Въпросният джентълмен има „огърлица“ от отровни змии — а в лице прилича смущаващо много на госпожа Фокс!
— Кажете ми — подхваща Агнес, — какво донесохте в този пакет?
Госпожа Фокс се изтръгва с усилие от унеса и повдига тежкия пакет, който е подпряла на крака на стола си.
— Книги — отвръща тя, взема едно недокоснато на вид томче, подава го на Агнес и продължава да й подава книгите една по една: „Придържане към християнските норми в ежедневния разговор“, „Лудостта на привържениците на традиционното погребение“, „Карлайл и християнското учение — приятели или врагове?“.
