Това беше вчера. Днес официално се поставя началото на образованието на Софи. „Подготвяне на жертвеното агне“ — така бе отвърнала веднъж госпожа Кастауей, когато Шугър се осмели да попита какво е това „образование“.
В мрака на ранната утрин, на светлината на свещите, Шугър отваря книгата, която Биатрис й предаде като свещена реликва.
— Купена е от самия господин Ракъм — бе казала бавачката. — Тук се съдържа всичко, което Софи би трябвало да знае.
„Отговори на исторически и други въпроси за млади хора“, която е много дебела и гъсто изпълнена с редове, отпечатани със ситен шрифт. Името на авторката, Ричмъл Мангнал, звучи като ръмжене на куче, което отказва да пусне захапаната топка.
Шугър прочита първия въпрос, който се отнася до древните царства, основани след Потопа, но започва да се колебае, защото не е сигурна как се произнася думата „халдейци“, а не иска да започва обучението на детето с грешка. Продължава да чете, и когато стига до въпроса „Какво са представлявали амфиктионите или амфиктионските конфедерации?“ решава, че част от материала като че ли все още не е подходящ за възрастта на Софи. Решава да прескочи някое и друго хилядолетие — или по-точно десетина страници — и да започне с епохата след рождението на Христа, за което Софи поне е чувала.
Решението е взето. Шугър оставя „Въпросите“ на Мангнал и измъква дневниците на Агнес от скривалището им. За свое учудване тя установява едва сега, че те са заключени — всяко мръсно малко томче е заключено със скоби и миниатюрно месингово катинарче. Пръстта се рони в полата й, докато тя се опитва да изкърти катинарите, но елегантната ключалка се оказва по-здрава, отколкото изглежда. Накрая, измъчвана от угризения на съвестта, Шугър разбива ключалките с помощта на нож.
Тетрадката се разтваря напосоки и разкрива Агнес такава, каквато е била през 1869 година:
„Днес ме обзе ужас — изпитах твърдото убеждение, че ме очаква голямо изпитание, по-тежко от всичко, което съм понесла досега… току-що влезе Клара и ми каза, че доктор Кърлоу е тръгнал насам, «за да ме избави от мъките». Какво ли е имал предвид? Знам, че последния път, когато той бе тук, се оплаквах горчиво, и е възможно да съм казала, че след толкова дълги месеци, прекарани на легло, се надявам единствено на Смъртта; но не съм го мислила наистина! Черната му чанта ме изпълва с ужас — в нея има ножове и пиявици. Помолих Клара да му попречи, ако припадна и той се опита да ми стори зло, но тя като че ли не ме чува и непрестанно дърдори за «бебето» и как всички се тревожели за него — как закъснявало и че трябвало скоро да дойде. Чие ли е това бебе? Бих искала Уилям да ми казва кого кани в дома ни…“
Силна болка пронизва вътрешностите на Шугър. Тя изпъшква, става и се отпуска върху нощното гърне, присвива се, а разпуснатата й коса изпълва скута й; притиска потното си чело в коленете си, но нищо не става, а спазъмът преминава.
Тя си ляга отново и отваря дневника на Агнес на мястото, където прекъсна четенето, с надеждата да разбере как Софи се е появила на бял свят. Но първото нещо, което Агнес е вписала след раждането на детето си, което изобщо не се коментира, е следното:
