Шугър се навежда от леглото и започва да рови под него, докато пръстите й стигат до дневниците на Агнес, струпани на мръсна купчинка. Да, сега вече си спомня. Вчера, веднага след като вратата хлопна зад гърба на Биатрис Клийв, тя се промъкна отново до малкия килер и измъкна оттам дневниците, преди някой да ги е преместил другаде. Едва след като ги скри под леглото си, тя забърза към стаята, където бяха оставили Софи.
Ах, да, Софи.
Шугър намира опипом кибрит и пали двете свещи, поставени върху грозния жълт скрин, после потрива сънливо очи. „Аз съм гувернантка“, напомня си тя, и светът постепенно започва да идва на мястото си. Веднага след това усеща как я свива стомахът, а после я пробожда остра болка. Не е яла почти нищо от дни, нищо не е раздвижвало и червата й. Безпокойството като че ли бе замразило организма й, който сега се разтапя и стомахът й се бунтува шумно.
Според часовника е пет и половина. Колко ли е спала? Вероятно доста време, защото снощи си легна веднага след като си легна и детето — в седем вечерта, като малко бебе. Бе очаквала Уилям да се появи и бе решила да го чака — имаше дори намерение да отдели малко време на клитора си, за да се подготви за идването му — но само минути, след като отпусна глава на възглавницата, излъчваща непозната миризма, потъна в сън. Ако Уилям изобщо е дошъл, макар че по нищо не личи да го е сторил, е видял, че спи и си е тръгнал.
Шугър прехвърля мислено събитията от предния ден в обратен ред — от заспиването на Софи, която затвори очи и потъна в сън пред очите й, като по заповед. Да не би само да се е преструвала? Шугър също знае как да имитира изпадане в безсъзнание, когато прецени, че ще има полза от това…
„Тя е същинска малка актриса“, бе я предупредила Биатрис. „Ако не внимавате, ще започне да ви разиграва, както й хрумне“.
Шугър си спомня равномерното дишане на Софи, лицето й на възглавницата, шумолящите чаршафи и завивки, които покриваха колосаната нощница на детето само до кръста, защото Шугър не посмя да придърпа догоре завивките й.
Какво стана преди това? Шугър трябваше да изслуша молитвите на Софи — цяла литания от благословии. За кого и за какво се молеше Софи? Шугър не помни. Мисълта, че детето така или иначе ще произнесе същата молитва и тази вечер преди лягане, й действа едновременно смущаващо и успокоително.
А преди молитвата? О, да, трябваше да изкъпе Софи в една вана, поставена до леглото й. Всъщност детето си се изкъпа само, тя трябваше само да увие кърпата около мокрите му рамене. Шугър отклоняваше смутено поглед, а когато влезе момичето от перачницата, за да прибере мръсните дрехи на госпожица Ракъм, тя пребледня, като че ли бе заловена да върши нещо нередно.
Ами преди това? О, да, онази история с „прахчетата на Грегъри“. Биатрис бе подчертала, че е абсолютно задължително да дава на детето по една доза всяка вечер — това всъщност бяха последните думи, които отправи към Шугър, преди да напусне къщата — „Не забравяйте прахчетата на Грегъри!“. Само че отвращението, което се изписа по лицето на Софи, когато Шугър понечи да й даде противното прахче, я накара веднага да свали лъжицата.
— Би ли предпочела да не го вземаш, Софи?
— Бавачката казва, че ще съжалявам, ако не го вземам, госпожице.
— Е — отбеляза Шугър, — ако решиш, че съжаляваш, само ми кажи, и аз отново ще започна да ти го давам.
И за голямо облекчение на детето тя върна отвратителната смес от стрит ревен, корени от джинджифил и магнезий обратно в тенекиената кутийка.
Вчера все още нямаше истински уроци, защото Шугър се опитваше да разбере какво е научила Софи през досегашния си живот. Оказа се, че познанията й съвсем не са ограничени, а Софи напълно се изтощи от разкази и рецитации. Ставаше дума предимно за библейски легенди и морализаторски поучения, но детето притежаваше и това, което Биатрис Клийв бе окачествила като „общи познания“ — като например кои страни принадлежат към Англия и кои би трябвало да принадлежат, макар понастоящем да не е така. Знаеше и детски стихчета — малки стихотворения, посветени на ползата от добродетелите, а областта, в която Софи прояви най-забележителна ерудиция, бяха индийските слонове.
— Ушите им са по-малки — завърши детето, след като бе изредило куп други подробности.
— По-малки от какво? — попита Шугър.
— Не знам, госпожице — призна си Софи, след като помълча озадачено. — Бавачката знае.
През целия следобед, докато присъстваше на струпването на факти и измислици в нескончаема каша, Шугър постоянно се усмихваше и повтаряше:
— Много добре, Софи.
Тя не знаеше какво друго би могла да каже, пък и тези думи й се струпаха подходящи за случая. Ако можеше да се съди по реакцията на Софи, която засияваше все повече от облекчение и гордост, тя бе чувала много рядко съчетаването на думите „добре“ и „Софи“ в едно изречение. Шугър я тъпчеше с тях, както тъпчат децата с непозволени количества бонбони, докато най-сетне им стане лошо.
