„Току-що се върнах от дома на госпожа Хотън, където бях поканена за първи път на вечеря, откакто здравето ми се възстанови. Не мога да разбера дали Хотънови са много ексцентрични, или изискванията на добрите нрави са се обърнали с краката нагоре по време на дългата ми болест. Господин Хотън постави салфетката на гърдите си, а от мен се очакваше да ям пъпеша с лъжичка. Нямаше щипци за аспержи, а в един от картофите на чинията ми имаше «костилка». Всички говореха непрекъснато за семейство Беъринг и се шегуваха за това колко струвала една благородническа титла. Госпожа Хотън се смееше с отворена уста. През цялата вечер или се отегчавах, или се чувствах зле. Няма да ги посещавам вече. Чудя се кога ли госпожа Сесил ще отговори на поканата ми.“
И така нататък, и така нататък. Шугър продължава да прелиства страниците, но попада все на едно и също. Къде се споменава Уилям? Ами Софи? Имената им изобщо не се срещат. Агнес ходи на вечери и приеми, вероятно със съпруга си; после се прибира у дома, където се предполага, че я очаква новородената й дъщеря.
Такива списъци изпълват страниците, свързани като в бродерия от неуморно повтаряното Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз.
Шугър успява да насили ключалките на два други дневника. Прочита по някой ред тук-там, но внушителната задача, която си е поставила, я плаши. Двайсет тетрадки, стотици страници, изписани с изтощително ситния почерк на Агнес. При това вместо някакви разкрития, които биха й помогнали да се справи с положението, ако утре се сблъска с госпожа Ракъм по стълбите, дневниците са изпълнени с оплаквания от ниското качество на порцелановите сервизи, лошото време и прахта по перилата. Само преди няколко седмици Шугър би била извън себе си от възбуда, ако успееше да измъкне от някоя купчина отпадъци или кофа за боклук дори само едно писмо на госпожа Ракъм; би чела многократно всеки ред, опитвайки се да изсмуче от него възможно най-много сведения. Но сега, когато вижда пред себе си описанието на целия живот на Агнес, в тази купчина мръсни дневници, не знае откъде да започне.
Накрая решава, че начинът е само един: да започне от началото. Отваря ключалките на всички тетрадки и ги подрежда по дати, докато попада на най-ранния.
Встъпителната страница на първата тетрадка — най-тънката и най-стара от всички, е изпъстрена с няколко несполучливи опита, с все същия спретнат, но малко неуверен почерк. Датата, 21 април 1861 година, е изписана с особено старание.
„Мило дневниче,
Надявам се, че ще станем добри приятели. Луси си води дневник и казва, че това било много приятно и увлекателно занимание. Луси е най-добрата ми приятелка и живее в съседната къща до тази, в която живеех…“
Вторият опит следва точно под първия, също така спретнато подреден, доказващ твърдата й решимост да не се плаши от първия неуспех.
„28 април 1861 г.
Мило дневниче,
Надявам се, че ще станем добри приятели. Вярвам, ти ще разбереш, че аз съм едно от Най-искрено Вярващите малки момиченца, които са се раждали някога. През май ще навърша десет години. Когато бях по-малка, бях много щастлива, въпреки че живеехме в по-малка къща от тази, в която живеем сега. Но после скъпият ми Татко си отиде от нас, и мама каза, че не бива да оставам без баща, и…“
Двете следващи записки не са чак толкова спретнати — като че ли Агнес ги е писала набързо; може би се е надявала инерцията да й помогне да преодолее препятствията, възникнали при писането на предишните.
