„Старците вдигат носилката, на която лежа и ме понасят по озарените от слънце улици към Скритата Пътека. Чувам как влакът, с който пристигнах, потегля под звука на локомотивната свирка по обратния път. Една от монахините, тази, които ме е взела под свое покровителство, ме чака при портала, сключила ръце под брадичката си. «О, Агнес, казва тя, Пак ли си тук? Какво да правим с теб?». Но после се усмихва.
Внасят ме в манастира, в една топла килия в самото му сърце, озарена от многоцветна светлина, която нахлува през стъклописите по прозорците. Вдигат ме от носилката и ме полагат върху високо легло — нещо като пиедестал, върху който е сложен дюшек. Ужасните болки в издутия ми корем, замайването и прилошаването, от които страдам всеки ден, ме връхлитат отново — като че ли загнездилият се в мен демон се бои от лечителските умения на светата сестра и се опитва да се вкопчи по-здраво в тялото ми.
Светата сестра се навежда над мен; тя също е обляна в многоцветната светлина — лицето й е жълто като лютиче, гърдите й са червени, а ръцете — сини. Тя поставя полека ръце върху корема ми и демонът вътре започва да се гърчи. Чувствам как той блъска и се мята от ужас и гняв, но Сестрата знае как да разтвори корема ми, без да ми причини болка, та да може демонът да изскочи навън. Виждам ужасната твар само за миг — гола и черна, сякаш направена от кръв и слуз, но веднага щом бива изваден на дневна светлина, демонът се изпарява от ръцете на Светата сестра.
Облягам се изтущена назад, и виждам как коремът ми се свива.
— Ето — казва Светата сестра усмихнато, — всичко свърши.“
Шугър продължава да прелиства тетрадката до края с надеждата, че ще попадне на още нещо, но тя е празна. Но… нали трябва да има нещо! Не е възможно! Любопитството й е възбудено, разказът на Агнес я е увлякъл както никога преди, освен това е стигнала до периода, който я вълнува най-силно — ранните години от брака на Агнес и Уилям. Задъхана от вълнение, тя измъква от купа, подпрян на бедрото й, следващата поред тетрадка. Преглеждала я е и преди. В нея няма нищо интересно. Взема следващата.
Тя започва така:
„Размисли на една дама по време на сезона“, от Агнес Ракъм.
„Кажете, уважаеми дами — възможно ли е да има нещо по-противно от игли за шапки, които са прекалено тъпи, за да пробият плата на една съвсем обикновена шапка? Разбира се, като казвам «обикновена» това не означава, че шапките ми не са «необикновени» в смисъл, че…“
Шугър престава да чете и оставя настрани дневника, объркана и разочарована. Дали да продължи? Не, не би могла да понесе повече такива писания — особено в нощта срещу Коледа. А и вече е доста късно: дванайсет без четвърт. Внезапно я обзема онази особена умора, която връхлита сякаш по часовник, и тя едва успява да събере сили, за да напъха дневниците обратно под леглото; единствено представата как Роуз ще я намери да хърка, затрупана с тетрадките, успява да я накара да стане. След като е укрила тайната си, Шугър сяда за последен път на гърнето, пъхва се под завивките и духва свещта.
