Тя лежи в пълен мрак и се ослушва, обърнала лице към прозореца, макар да не може да го види. Дали още вали? Това би обяснило защо от улицата не се чува почти никакъв шум. А може би тук никой не празнува по улиците? На Силвър Стрийт по Коледа винаги наставаше страшна шумотевица, улични музиканти се надсвирваха, обзети от празнична щедрост към минувачите — същинска какофония от акордеони, латерни, цигулки, гайди, барабани, и всичко това, преплетено с неразбираем неспирен брътвеж и смехове, достигаше и до най-горните етажи на най-високите къщи. Никой не би могъл да спи на такъв шум — но и без това никой в дома на госпожа Кастауей не се опитваше да спи; там свиреха на флейти и органи от по-различно естество.
Тук, в Нотинг Хил, звуците са по-приглушени и загадъчни. Човешки гласове ли долитат дотук, или пръхтенето на конете в конюшнята? Далечна коледна песен ли се носи из Чепстоу, или това е скърцането на градинската порта? Вятърът проплаква под стрехите, свири в комините като на флейта; подпокривните греди скърцат. А може би някъде в къщата скърца легло? Може би Шугър чува как проплаква Агнес, докато се мята в отровния шемет на своя сън?
„Трябва да й помогнеш. Иди да й помогнеш. Защо не й помогнеш?“ обажда се заядливо съвестта на Шугър, или както там се нарича този непокорен дух, чиято единствена цел е да я тормози, когато тя копнее за сън. „Държат я под упойка, защото тя казва неща, които не искат да чуват. Защо ги оставяш да постъпват така с нея? Ти й обеща да й помогнеш!“
Това е удар под кръста — това напомняне на обещанието, дадено по време на единствената им среща близо до Боу Стрийт, когато Агнес припадна в калта, а нейният ангел-пазител й се притече на помощ.
„Това, което казах тогава… беше обещание да й помогна да се прибере, нищо повече“, възразява Шугър.
„А не каза ли: Ще бдя над теб, за да се убедя, че няма да ти се случи нищо лошо?“
„Исках да кажа, че ще вървя след нея до края на улицата“.
„Ооо, как се измъкваш, каква хитра, страхлива уличница си ти!“
Вятърът се усилва, вие и ръмжи из цялата къща. Нещо подобно на бял облак прелита в мрака пред прозореца на Шугър. Агнес в бяла нощница? Не, това беше просто сняг, свлякъл се от стрехата на къщата.
„Защо трябва да ме е грижа какво ще стане с Агнес?“, цупи се Шугър и скрива лице във възглавницата. „Тя е глезена, ограничена, майка й не е била стока, и освен това… би наплюла всяка проститутка на улицата, ако плюенето беше на мода“.
Заядливият събеседник дори не счита за нужно да отговори; той знае, че Шугър си спомня как трепереха раменете на Агнес под ръцете й, когато прошепна на нещастната жена в онази тъмна уличка: „Нека това си остане наша тайна“.
„Намирам се под покрива на Уилям. Мога да се забъркам в страшна каша“.
Неспокойният дух млъква за миг пред този аргумент — или поне така се надява Шугър. Обаче веднага започва отново: „Ами Кристофър?“
Шугър свива ръце в юмруци под завивките и забива чело още по-надълбоко във възглавницата.
„Кристофър може да се погрижи сам за себе си. Какво очакваш, да спасявам всички на този проклет свят?“.
„О, горкичката“, чува тя присмехулния отговор. „Горката страхлива уличница. Нещастната курва, курва, кууууу…“.
Отвън, из брулените от вятъра улици на Нотинг Хил, някой надува рог, друг отговаря с възторжени възгласи, но Шугър не чува това; така и няма да разбере какво се случва с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа.
— Весела Коледа! Весела Коледа на всички!
С този весел възглас Хенри Колдър Ракъм връхлита в дома на сина си, сякаш самият той е дядо Коледа — или поне Чарлз Дикенс, който реве с пълно гърло от някаква трибуна.
— Весела Коледа и на теб, татко — отвръща Уилям Ракъм, вече притеснен не само от добродушните изблици на баща си, но и от затруднението, което прислужницата среща при смъкването на палтото от гърба му. Също като лорд Ънуин и Хенри Колдър Ракъм е преминал рязко от закръгленост към затлъстяване — за същия този период от време, през който Уилям се превърна от превзет безделник във виден индустриалец.
— Ах, каква миризма! — продължава възторжено по-старият Ракъм. — Отсега знам, че тази вечеря ще ме съсипе!
След тази реплика той се оставя да бъде въведен в приемната на сина си, където е приветстван горещо от прислугата.
— Хммм… май не съм те виждал преди? — казва той на постъпилите наскоро, а на отдавнашния персонал:
— А ти беше… не, не ми казвай, сетих се!
Но прислужниците приемат думите му с усмивка и само след секунди той се превръща в церемониалмайстор и се заема да ръководи веселите и сантиментални празнични ритуали.
— Гърмящите бонбони! Къде са гърмящите бонбони? — пита той, потривайки ръце, и ето, донасят малките бомбички, увити в пъстра хартия.
Ходът на времето, който като че ли се позабави след сутрешното разопаковане на подаръците, сега отново се ускорява, докато бащата на Уилям се посвещава от сърце и душа на салонните игри.
