— Прекрасна наистина — съгласява се Хенри Ракъм. Той се оглежда, подканвайки величието на Природата да нахлуе в душата му, но Природата не приема с готовност поканата му. Мъжът се взира, присвил очи, в зеленикавата светлина, обзет от копнеж да сподели усещанията на спътницата си.
Работата е там, че макар слънчевите лъчи да се промушват през листата на дърветата също като в картината на Дайс „Джордж Хърбърт в Бемъртън“, те далеч не го впечатляват толкова, колкото пълнежът на корсажа на госпожа Фокс. Въпреки че жизнерадостните врабчета шумолят из нападалите листа и подскачат по калдъръма, те не могат да се сравняват с госпожа Фокс и грациозната й походка. А ще се отнася до светлината, то най-привлекателното нещо в нея е начинът, по който пада върху лицето на госпожа Фокс.
Колко е красива! Прилича на ангел — ангел, облечен в сива вълнена рокля. Колкото и да гледа „лилиите в полето“, чарът им му се струва евтин и вулгарен — не може да ги предпочете пред въздържаната елегантност на госпожа Фокс. И гласът й е плътен и звучен, като… като нежна мелодия, изсвирена на фагот — действа толкова по-успокоително от чуруликането на врабчетата, или на останалите жени.
— Не ме слушате, нали, Хенри? — пита тя внезапно.
Той се изчервява.
— Моля ви, продължете, госпожо Фокс. Аз просто се възхищавах… на чудесата на Божието творение.
Госпожа Фокс закача дръжката на чадъра си на колана, за да може да вдигне и двете си ръце към челото. От вървенето по стръмната пътека по челото й е избила пот, тя попива капчиците по кожата под гъстия си бретон.
— Казвах само — продължава тя, — че ми се иска тези спорове около нашия произход най-сетне да приключат — по какъвто и да било начин.
— Извинете, госпожо Фокс, но какво разбирате под „какъвто и да било начин“? — Хенри винаги задава много внимателно въпросите си към нея, защото се бои да не я засегне.
— Ами — отвръща тя с въздишка, — веднъж завинаги да се споразумеем от кого произхождаме — от Адам, или от маймуните на господин Дарвин.
Стъписан, Хенри се заковава на място. Всеки път, когато се срещнат, тя най-изненадващо разкрива някаква подобна своя черта.
— Но, мила госпожо Фокс — не може да говорите сериозно!
Тя го поглежда изкосо и облизва устни, но не казва нищо, с което да уталожи тревогата му.
— Скъпа госпожо Фокс — започва той отново и се взира, примижавайки, в осеяната със слънчеви петна улица пред тях. — Разликата между едните и другите убеждения по отношение на произхода ни е равностойна на разликата… ами на разликата между вяра и атеизъм!
— О, Хенри, всъщност изобщо не е така — в гласа й се прокрадва нотка на нетърпение, тя започва да говори разгорещено, което го кара да предположи, че всеки момент ще насочи разговора към работата си в Дружеството за спасение. — Ако само можете да видите тези нещастници, сред които работя! Тогава ще осъзнаете, че споровете, които се вихрят из нашите църкви и заседателни зали, нямат никакво значение за тях. В техните очи една група превзети дърдорковци се дърли с друга. „Знам я таз работа, госпожице, — така ми казват. — Трябвало да избираме кого искаме за прародители — две маймуни или непорочен мъж и непорочна жена, които се разхождали голи из някаква градина“. И се смеят — и двата варианта им се струват еднакво забавни.
— В
— Да, но, Хенри, не разбирате ли, че те няма да се обърнат към Бога, ако ни наблюдават как се караме помежду си. Ние трябва да приемем, че на тях им е все едно какъв е произходът на живота. Нещо много по-важно, с което трябва да се борим, е тяхното пренебрежение към вярата. Тъкмо те, Хенри, които някога са били гръбнакът на църквата — в дните, когато светът не е бил засегнат от проказата на големите градове и фабриките. Каква тъга ме обзема, когато си помисля за бедняците — такива, каквито са били тогава, когато са обработвали земята — прости и богобоязливи… Ето, вижте!
Тя сочи към една близка поляна. След по-съсредоточено взиране се оказва, че на поляната кипи трескава дейност. В далечината се виждат дребни фигурки на работници, каруци разтоварват пръст и греди, има и някаква гигантска машина с неизяснени функции.
— Нова къща, предполагам — въздъхва госпожа Фокс, обръща гръб на ливадата и подпира турнюра си на портата на една ограда. — Първо се появяват къщите, после магазинчетата, и най-накрая… — тя обръща нагоре очи в израз на възмущение от безбожността на търговците — универсалните магазини. — Тя потръпва и потрива ръцете си над лактите с облечените си в ръкавици пръсти. — Но на баща ви вероятно това му доставя удоволствие.
— Баща ми ли? — Хенри не съобразява веднага за кого става дума — единствения баща, за когото той се сеща редовно, е Небесният отец.
— Да — подсказва госпожа Фокс. — Повече къщи, повече хора — това означава и повече клиенти за търговията му, нали?
Хенри се обляга предпазливо на оградата близо до нея. Колкото и да е притеснен от близката си роднинска връзка с архи-печалбаря, комуто дължи и името си, той се чувства задължен да го защити.
