Той повдига леко глава, за да огледа по-добре гърдите й. Така, както е легнала по гръб, гръдният й кош изглежда почти съвсем плосък, но зърната на гърдите й са издути и недвусмислено женствени. (Освен това, когато тя лежи по корем, определено има какво да изпълни ръцете му). Всъщност всеки сантиметър от тялото й го изпълва с възторг; тя като че ли е създадена единствено с цел да го докарва до оргазъм.
Той притиска раменете й. Трябва да я разбуди, за да й зададе въпроса, който вече почти цял час копнее да постави.
— Шугър?
— Мммм?
— Ти…
Шугър се засмива гърлено, извръща глава към него и притиска лице към бузата му.
— О, Уилям, да — отвръща тя. — Нали ти си моят спасител? Моят рицар… — сухата кожа на дланта й драска гениталиите му. — Още не мога да повярвам на късмета си.
Той се протяга и блажено притваря очи. Тя скрито дъвче своите белещи се устни, обезпокоена от едно малко парченце кожа, което всеки момент ще се откъсне. Не бива да го дърпа, защото ще прокърви. Колко пари да поиска този път? Голямата му, мека ръка е обхванала едната й гърда, сърцето му бие точно до острата лопатка, изхвръкнала на гърба й. На лицето му е застинал израз на блаженство. Хрумва й — не, всъщност тя предполагаше нещо подобно от мига, когато срещна за първи път очите му — че въпреки всичките му ексцентрични пози, той си остава дете, търсещо топло легло, в което да спи. Достатъчно е само да погали мазните му руси къдрици, да ги отметне от потното му чело, и той ще й даде всичко, което тя пожелае.
Той е започнал да диша по-дълбоко и почти се е унесъл, когато на вратата се почуква — плахо и колебливо.
— Какво, по дяволите… — мърмори Уилям.
Но това почукване е познато на Шугър.
— Кристофър! — подвиква тя тихо. — Какво има?
— Много се извинявам — долита гласът на момчето през ключалката, — но трябва да предам известие от госпожа Кастауей. За джентълмена. Трябва да му припомня… в случай, че е забравил — че има среща. С мистър Уилки Колинс.
Уилям се обръща към Шугър и се усмихва смутено.
— Дългът ме зове — казва той.
Няколко часа по-късно Агнес чувства как малките, женствени ръце на Клара я галят механично през завивките, но тя е потънала прекалено дълбоко в съня си, за да разпознае чии са ръцете.
Сънят, достигнал небесната си кулминация, е започнал пак отначало. Тя пътува към Манастира на здравето: едно купе е специално подготвено за нея, така че да напомня колкото е възможно повече на стаята й у дома; тя лежи на кушетка до прозореца, по стените има истински тапети и портрети на майка й и баща й в рамки.
Тя се повдига на възглавниците, за да погледне към оживения перон, по който пътниците тичат насам-натам, момчета залитат под тежестта на куфарите, гълъби пърхат под високия купол на покрива, а край най-далечния перон, близо до улицата, пръхтят нетърпеливо файтонджийските коне. Неприятният мъж, който почука по прозореца на купето й, е изчезнал, на негово място усмихнатият стар началник-гара подвиква през стъклото:
— Всичко наред ли е, госпожице?
— Да, благодаря — отвръща тя и се отпуска обратно на възглавниците. Отвън се чува изсвирване и влакът потегля с почти незабележимо разтърсване.
След още час и нещо Уилям Ракъм, разположил се удобно в кабинета си, рови из чекмеджетата на писалището си и осъзнава с известен потрес, че вече е изчел цялата документация на империята „Ракъм“. Най-сетне е преорал всички книжа; успял е да изтръгне същината им. Пред него лежи отворен голям тефтер с кожена подвързия. В него, със собствения му едър почерк, са записани някои неизяснени въпроси. Скоро ще получи отговори и на тях.
Зашеметен от мадейра и от съзнанието за постигнатия успех, той разкъсва кафявата опаковка на един девствен досега пакет хартия за писма с герба на парфюмериите „Ракъм“. Изважда един лист, поставя го внимателно на писалището, затиска единия му край с лакът, потапя перодръжката в мастилницата и започва да пише под украсения с роза фирмен герб: „Скъпи татко…“
А сега елате с мен, да отидем далеч от мръсните улици на града, далеч от стаите, вмирисани на лъжа и страх, далеч от договорите, съставени сред омерзение и цинизъм. Любовта съществува. Да отидем на църква.
Изминали са четири месеца. Неделната утрин е студена, но слънчева. Въздухът е чист, без никакви примеси освен лек мирис на дъжд, тук-там прелитат врабчета. По целия път към църквата влажната трева е осеяна с белите пъпки на нарцисите, които скоро ще се разпукнат. Вече разцъфнали цветя можете да видите…
