— Баща ми обича природата не по-малко, отколкото я обичат другите хора — изтъква Хенри. — Убеден съм, че и той не би желал да наблюдава унищожението й. Освен това, вие може би не знаете, но той напусна директорския пост в „Ракъм“. Уилям пое управлението.
— О, така ли? Да не е болен?
Хенри, който не е много сигурен кого от двамата Ракъмовци има предвид събеседницата му, отвръща:
— Баща ми продължава да се радва на желязно здраве. Що се отнася до Уилям, не знам какво го е прихванало.
Госпожа Фокс се усмихва. Дълбоките и непримирими различия между Хенри и брат му за нея са източник на тайно задоволство.
— Колко извънредно неочаквано — отбелязва тя. — Винаги съм считала брат ви за човек, способен да кове планове, но не и да ги изпълнява.
Хенри отново се изчервява при мисълта, че е роднина на безделник и нехранимайко. Пък и какво е постигнал самият той, Хенри, в живота си? Дали госпожа Фокс не бръчка нос и при мисълта за него, защото все още не е поел бъдещето си в свои ръце? (И защо хората постоянно повтарят, че носът й бил дълъг? Това е идеалната дължина за нейното лице!).
Тя стои все така облегната на портичката, отметнала назад глава, притворила очи — толкова близо до него, че той чува дишането й, вижда как дъхът излиза през разтворените й устни. Той си позволява една фантазия, въпреки че се презира, задето фантазира, но въпреки всичко си го позволява. Представя си, че е станал викарий, и че копае плодородната, тъмна пръст в градината на свещеническия дом, а Емелин стои до него, позлатена от слънчевите лъчи, стиснала една фиданка, готова да я посади в изкопаната от него дупка. „Кажи кога“, казва Емелин.
Той си налага с усилие да се откъсне от тези блажени мечти и се съсредоточава върху действителността. Настроението на госпожа Фокс се е променило. Тя вече не изглежда толкова оживена, има дори малко потиснат вид. Обикновена смяна на изражения, повтаряла се безброй пъти в историята на човечеството, но въпреки това тя кара сърцето му да се свие.
— Изглеждате тъжна — казва той най-сетне.
— О, Хенри — казва тя с въздишка, — никой не може да спре това, което вече е започнало — вие също съзнавате това, нали?
— К-какво е започнало?
— Ходът на прогреса. Триумфът на машините. Всички ние пътуваме с бързия влак към двайсетото столетие. Миналото не може да бъде върнато.
Хенри обмисля това за миг, но установява, че като абстрактни понятия миналото и бъдещето го интересуват еднакво слабо. Само две неща се открояват ясно в съзнанието му: мечтите за това как прекопава градината заедно с госпожа Фокс и страстното желание да пропъди тъгата от духа й.
— Миналото не се състои само от пасища незастроени, но и от норми на поведение — отбелязва той и допълва, смутен от неволната рима: — Не считате ли, че ако желаем, можем да продължим да ги спазваме?
— О, би било много приятно да сме убедени в това. Но съвременният свят подлага почтеността на изкушения, Хенри — и то по всевъзможни начини.
Той се изчервява, защото се сеща за нейните питомки — проститутките, но госпожа Фокс има предвид нещо повече от това.
— Миналата седмица — продължава тя — отидох в града, за да навестя едно нещастно семейство — бях ги посещавала и друг път, но исках да ги помоля още веднъж да се вслушат в словото на Спасителя. Бях уморена и никак не ми се искаше да вървя надалеч. Преди да се усетя какво върша, се озовах в подземната железница, теглена напред от машина. Вцепенена от постоянната смяна на светлина и тъмнина, препусках напред в недрата на земята — само срещу някакви си шест пенса. Не разговарях с никого; все едно, че бях призрак. Беше ми толкова приятно, че пропуснах спирката, на която трябваше да сляза, и така не посетих онова семейство.
— Аз… признавам си, че не мога да схвана напълно поуката от вашия разказ.
— Та нали тъкмо така ще настане краят на нашия свят, Хенри! Бихме били много глупави, ако си въобразяваме, че краят на света ще настъпи с появата на Антихриста, размахващ окървавена бойна брадва. Антихристът са нашите собствени
— Прекалено строго се отнасяте към себе си. Едно ползване на подземната железница няма да предизвика Армагедон.
— Не съм толкова убедена — казва тя, а устните й се изкушават да се извият в усмивка. — Струва ми се, че сме тръгнали към много странни времена. Времена, когато нашият морален избор ще бъде усложнен и опорочен от компромиси поради любовта ни към прогреса. — Тя вдига очи към небето, сякаш да провери дали е съгласувала мнението си с Бог.
