— Положително бих предпочел да ходи с някои от по-добрите хора, отколкото с някои от по-лошите, поне това е сигурно. Той е спретнат и учтив и доколкото чувам, върши работата си във фабриката добре. Да си кажа правата, мисля, че щяхме да направим по-добре, ако го бяхме поканили горе на езерото поне за няколко дни през лятото, както предполагах. Положението сега е такова, че ако не направим нещо по-скоричко, ще изглежда, че не го смятаме за достатъчно добър за нас, докато други хора тук като че ли го смятат за достатъчно добър. Ако се вслушате в моя съвет, ще го поканите тук за Коледа или Нова година, само за да покажете, че не го смятаме за по-лош, отколкото го смятат нашите приятели.
Това внушение, предадено на Гилбърт от майка му, го накара да възкликне:
— Е, да ме вземат дяволите! Добре, само да не мислите, че ще се мъча да любезнича с него. Цяло чудо е, щом татко го смята за толкова способен, че не го назначи на някоя голяма длъжност.
Въпреки това може би нищо нямаше да излезе от цялата тази работа, ако не беше Бела, която се върна същия ден от Олбъни и от срещи и телефонни разговори със Сондра и Бъртин научи как са се развили събитията във връзка с Клайд. Също и това, че бил поканен да ги придружи на новогодишните танци при Елърсли в Скинектъди, където Бела била поканена да участва в компанията, преди някой да беше помислил за Клайд.
Този внезапен обрат, за който Бела разказа на майка си, бе достатъчно важен, за да накара госпожа Грифитс, също както и Самюъл, ако не и Гилбърт, да решат след това да се справят, доколкото им е възможно, с положение, което очевидно им се налагаше от обстоятелствата, и да поканят Клайд на обед на първия ден на Коледа — тежко тържество с много гости. Защото това, както те сега решиха, щеше недвусмислено да покаже на всички наведнъж, че Клайд не е чак толкова пренебрегнат, колкото някои си представят. Това беше единственото разумно нещо, което можеха да направят с такова закъснение. А Гилбърт, когато се научи и разбра, че този път е изгубил играта, възкликна кисело:
— Е, добре. Поканете го, щом искате… щом ти и татко така разбирате нещата. Аз не виждам никаква наложителна необходимост от подобно нещо дори и сега. Но правете, както вие намирате за по-добре. Ние с Констанс без друго отиваме следобед в Ютика, тъй че не бих могъл да присъствам, дори и да исках.
Той си мислеше какво възмутително нещо е едно момиче, така неприятно за него както Сондра, да може да реши и с интригите си да му окачи на врата собствения му братовчед и той да не е в състояние да го предотврати. Що за непрокопсаник трябва да е Клайд, та да се мъчи да се натрапи по този начин, когато знае, че не е желан! Какво представлява той в края на краищата?
И така стана, че в понеделник сутрин Клайд получи още едно писмо от чичови си, този път подписано от Майра, с което го канеха на обед в два часа на коледния ден. Но тъй като в момента това като че ли нямаше да попречи на срещата му с Робърта в осем, той само се отдаде на безкрайна радост за всичко това и че най-после е достигнал тук обществено положение наравно с другите. Защото, макар и да нямаше пари, ето че го приемаха — дори и семейство Грифитс между всички други. Сондра проявява към него толкова голям интерес, всъщност говори и постъпва така, сякаш ей сега ще се влюби в него. А Гилбърт е проиграл популярността си в светското общество! Какво ще кажете за тази работа? Това доказваше, както го виждаше той сега, че роднините му поне не са го забравили или че поради скорошните му успехи в други насоки смятат за необходимо да му окажат внимание — мисъл, която за него беше равна на лавров венец на победител. Той гледаше на победата си почти с такова удоволствие, сякаш не бе имало изобщо никакъв пропуск.
За нещастие обаче коледният обед в дома на Грифитс, където присъстваха семейство Стар с дъщеря си Арабела, господин и госпожа Уинънт, които в отсъствието на тяхната дъщеря Констанс и Гилбърт обядваха при Грифитс, семействата Арнълд, Антъни, Хариът, Тейлър и други видни личности от Ликъргъс, направи такова впечатление и дори замая Клайд, че макар и да стана пет часът, сетне шест, той не можа да се откъсне, нито да помисли ясно и убедително за задължението си спрямо Робърта. Дори когато малко преди шест повечето от тъй любезно посрещнатите гости започнаха да стават и с поклони да си тръгват (когато и той би трябвало да направи същото и да помисли за срещата си с Робърта), а към него се приближи Вайълет Тейлър, една от групата на по-младите, и му заговори за някакви допълнителни веселби същата вечер в дома на семейство Антъни и добави най-настойчиво: „Ще дойдете с нас, нали? Разбира се, ще дойдете!“, той веднага склони, макар даденото по-рано обещание на Робърта и да го накара да си спомни, че тя вероятно вече се е върнала и го чака. Но той все още имаше време и сега, нали?
