Той я изгледа предизвикателно, докато Робърта, сложена натясно по този начин, не знаеше какво да прави по-нататък. В ума й се въртеше съобщението за новогодишната вечер, но тя схвана, че може да не е разумно да каже нещо повече сега. По-мъчително от всеки друг път го виждаше да живее този весел живот, в който участваше не тя, а той. И все пак се колебаеше дори и сега дали да му даде да разбере колко болезнени са гърчовете на започналата да я обхваща ревност, те живеят толкова весело в този чудесен свят — той и неговите познати, — а тя има тъй малко! А освен това напоследък говори все за тази Сондра Финчли и за тази Бъртин Кранстън или вестниците пишат за тях. Дали не е влюбен в едната или другата?
— Много ли ти харесва тази госпожица Финчли? — неочаквано го попита тя и го загледа в полумрака, все още измъчвана от желанието да получи поне някакво удовлетворение, поне някаква светлинка, която да успокои тревогата й.
Клайд веднага долови колко важен е този въпрос — в него имаше и отчасти потиснато желание да знае, и ревност, и безпомощност, дори повече в гласа, отколкото в погледа. Понякога в гласа й имаше нещо толкова меко, молещо и тъжно, особено когато се измъчваше най-много. В същото време Клайд бе донякъде поразен от тази проницателност, телепатично прозрение, което я накара да се спре върху Сондра. Той веднага схвана, че тя не бива да знае, че това ще я нервира. В същото време суетността по отношение на положението му в обществото тук, което очевидно ставаше все по-сигурно от час на час, го накара да каже:
— О, тя ми харесва донякъде, разбира се. Много е хубава и чудесно танцува. И има сума пари и се облича добре.
Той тъкмо се канеше да добави, че в никакво друго отношение Сондра не му прави особено впечатление, когато Робърта, доловила донякъде истинския интерес, който Клайд може би изпитваше към това момиче, и дълбоката пропаст, която лежеше между нея и целия този свят, внезапно възкликна:
— Да, че кой не би се обличал добре с всичките пари, с които тя разполага? Да имах толкова пари, и аз бих съумяла да се обличам добре.
И за негова изненада и дори изумление в този миг гласът й изведнъж затрептя и се прекъсна сякаш от ридание. А понеже можеше и да види, и да почувства, че е дълбоко обидена — ужасно, болезнено обидена, — уязвена и ревнива — макар първият му порив да бе пак да се ядоса и да се държи предизвикателно, той също така неочаквано омекна. Защото сега много му домъчня, като си помисли, че някой, когото тъй дълго е обичал до този миг, може да страда, понеже го ревнува, защото и сам той добре познаваше терзанията на ревността във връзка с Хортензия. Имаше почти пълни основания да види себе си на мястото на Робърта. И по тази, ако не по някоя друга причина сега каза, и то съвсем благо:
— Хайде, хайде, Бърт, май че не бих могъл да ти кажа нито дума било за нея, било за някоя друга, без да се ядосаш! Не съм искал да кажа, че тя особено много ме интересува. Само казах това, което ти като че ли искаше да знаеш, защото ме попита дали я харесвам, и толкоз.
— О, да, зная — отговори Робърта, застанала възбудена и нервна пред него, с пребледняло лице, стиснати ръце и вперен в него неуверен и все пак умоляващ поглед. — Но те имат всичко. Ти знаеш, че имат. А аз всъщност нямам нищо. И е толкова трудно за мен да се боря, и то срещу всичките тях и тяхното имане! — Гласът й пресекна и тя млъкна, очите й се наляха със сълзи, устните затрепериха. Тя бързо закри лицето си с ръце и се обърна, раменете й се тресяха. За миг цялата й снага се разтърси от безкрайно отчаяни и конвулсивни ридания така, че Клайд бе объркан, изумен и дълбоко трогнат от този внезапен изблик на сдържано и всесилно чувство. Защото явно това не беше никаква хитрост, нито театрална поза, разиграна, за да му повлияе, а по-скоро внезапно съкрушително прозрение, което я накара да се почувства, както сам той можеше да се досети, като нещастно, изоставено момиче, без приятели, без изгледи за бъдеще в сравнение с онези другите, които толкова много го привличаха сега и които имаха толкова много повече — всъщност всичко! Защото зад гърба й, в това прозрение, лежаха всичките мизерни, самотни години, почернили младостта й, тъй живи сега поради скорошното й посещение вкъщи. Беше наистина дълбоко потресена — смазана и безпомощна.
И сега от дън душа възкликна:
— Ако бях имала някога късмет, както някои други момичета… ако бях ходила някъде или видяла нещо! Но да отраснеш в някакво си стопанство, без пари, без дрехи, без нищо… и без някой, който да ти покаже! О-о-о, о-о-о!
В същия миг, когато изрече тези неща, тя се засрами, че се е показала тъй слаба и е направила такава самоосъждаща се изповед, защото положително тъкмо това без съмнение го тревожеше във връзка с нея.
