— Затова, значи, не дойде тая вечер, така ли? — попита го тя с повече смелост и раздразнение, отколкото си бе позволявала с него някой друг път. — Ти обеща, струва ми се, да не допуснеш нищо друго да ти попречи — продължи тя с известна тъга.
— Вярно е, че ти обещах — призна Клайд. — И нямаше да допусна, ако не бях получил това писмо. Ти знаеш, че не бих позволил никому, освен на чичо си, да ми попречи, но не можех да им откажа, когато ме канят да отида на Коледа. То е твърде важно. Нямаше да е учтиво от моя страна, нали, особено след като ти нямаше да си тук следобеда?
Начинът и тонът, с който го каза, накараха Робърта да разбере по-недвусмислено от всичко друго, което й бе казвал някога преди, какво голямо значение придава на тази връзка с роднините си и колко маловажно е за него всичко, което скъпеше тя в отношенията си с него. Робърта схвана сега, че въпреки целия му възторг и всичките излияния в първите стадии на тази любов, вероятно по негова преценка, тя бе много по-незначителна, отколкото се бе смятала сама. А това значеше, че всичките й мечти и жертви са били напразни. Стана й страшно.
— Е, как да е — продължи тя, разколебана от тези мисли, — не смяташ ли, Клайд, че е могло да ми оставиш бележка тук, та да я намеря, когато си дойда? — Попита това меко, понеже не искаше да го ядоса твърде много.
— Но не ти ли казах току-що, скъпа: нямах представа, че ще закъснея толкова много. Мислех си, че всичко ще свърши към шест.
— Е, да… тъй е… знам… но все пак…
На лицето й се изписа озадачено, разтревожено, нервно изражение, в което се смесваха страх, скръб, обезсърчение, недоверие, малко негодувание, малко отчаяние и всичко това оцветяваше и оживяваше устремените към него широко отворени сериозни очи и го караше да се гърчи от чувството, че я е озлочестил и постъпил много низко спрямо нея. И понеже очите й сякаш твърдяха това, той пламна и гъста червенина заля тъй бледите му обикновено бузи. Но като че ли без да забележи или да отдаде на това някакво значение, Робърта добави след малко:
— Видях, че „Стар“ отбеляза тази забава в Гловърсвил в неделя, но нямаше нищо за това, че братовчедките ти са били там. Бяха ли?
За първи път в целия този разпит тя му зададе въпроса така, сякаш можеше да се съмнява в него — положение, в каквото Клайд едва ли бе очаквал досега да попадне пред нея, и то го разтревожи и ядоса повече от всичко друго.
— Разбира се, бяха — излъга я той. — Защо ще ме питаш такова нещо, щом ти казвам, че са били?
— Не съм мислила нищо особено, скъпи. Просто исках да зная. Но забелязах, че там споменаваха всички тия други хора от Ликъргъс, за които винаги говориш: Сондра Финчли, Бъртин Кранстън. Ти, като ми разказва, не спомена никого освен сестрите Тръмбул.
Нейният тон можеше да го накара да се наежи и да се разсърди и тя го разбра.
— Да, и аз го видях, но не беше така. Ако са били там, не съм ги видял. Вестниците невинаги осведомяват правилно.
Въпреки известна доза яд и раздразнение, че е бил уличен по този начин, държането му не бе достатъчно убедително и той го знаеше. И започна да негодува, че тя го подлага на такъв разпит. Отде накъде? Нямаше ли достатъчно тежест, за да се движи в този нов свят, без да бъде така възпиран от нея?
Вместо да продължи да го опровергава и упрекна, Робърта само го гледаше с изражение на оскърбление и мъка. Не му вярваше напълно сега, нито изпитваше пълно недоверие. Една част от това, което й каза, вероятно бе вярна. По-важно беше да я обича достатъчно, много, за да не иска да я лъже или да се отнася лошо с нея. Но как да постигне това, ако той не иска да бъде добър и да казва истината? Тя се отдръпна няколко крачки и с безпомощен жест каза:
— О, Клайд, няма нужда да измисляш разни работи пред мен. Не го ли разбираш? За мен нямаше да има значение къде си ходил, ако ми беше само казал предварително и не ме беше оставил съвсем сама ей тъй навръх Коледа. Ето, само от това ме боли.
— Но аз не измислям, Бърт — ядно й отвърна пак Клайд. — Мога ли да променя нещо, щом и вестникът твърди така! Сестрите Грифитс бяха там и аз мога да го докажа. Днес дойдох тук веднага щом имах възможност. Защо трябва да ми натякваш изведнъж за всичко това? Казах ти какво беше положението. Не мога да правя тук само това, което аз искам. Викат ме в последния миг и искат да дойда. И аз просто не мога да се измъкна. Има ли полза да се ядосваш заради това?
