— Знаеш ли точно къде е това, Клайд? Можем ли лесно да стигнем там с трамвая, или ще има много да се ходи пеша? — И след като Клайд обясни, че то било малко извън Гловърсвил, всъщност в самите му предградия и една междуградска спирка била само на четвърт миля от къщата, добави: — Дали си е вкъщи вечер, или ще трябва да отидем през деня? Много по-добре ще е, ако може да отидем вечер. Толкова по-малка ще е опасността някой да ни види. — И след като Клайд я увери, че според Шорт той си стоял у дома вечер, продължи: — Ами знаеш ли дали е стар или млад? Бих се чувствала толкова по-спокойна и по-сигурна, ако е стар. Не обичам млади лекари. Винаги сме имали стар доктор у дома и ще ми бъде много по-лесно да говоря с някой като него.
Клайд не знаеше. Не му беше дошло наум да попита, но за да я успокои, реши да й каже, че лекарят бил на средна възраст, което случайно бе вярно.
На другата вечер двамата тръгнаха за Фонда, но както обикновено поотделно: там трябваше да правят смяна. Озовали се близо до дома на лекаря, те слязоха и тръгнаха по пътя, който през тези зимни дни в средните щати все още бе покрит със стар, слегнал се сняг. Беше сравнително гладък и можеха да вървят бързо. Защото тези дни между тях нямаше вече онази близост, която по-рано бе карала и двамата да забавят стъпките си. В онези други и толкова скорошни дни, както непрекъснато си мислеше Робърта, той щеше само да се радва на такова място и на такъв случай да тръгне по-бавно, да я прегърне през кръста и да говори за било и не било — за вечерта, за работата във фабриката, за господин Лигет, за чичо си, за новите филми, за някое място, където смятаха да отидат, за нещо, което биха искали да направят заедно, ако могат. Но сега… А тъкмо в този случай, когато повече от всеки друг път тя има нужда от пълната мяра на неговата преданост и поддръжка!… Но ето сега, както виждаше, той беше страшно неспокоен, загрижен дали като тръпне сама по този път, няма да се уплаши и „да се измъкне“, дали ще се сети да каже каквото трябва и в подходящ момент, и ще убеди доктора, че трябва да направи нещо за нея, и то за най-незначителна плата.
— Е, Бърт, как се чувстваш? Добре? Нали няма да те хване страх, а? Божичко, надявам се да не стане такова нещо, защото това ще е добър случай да сложим веднъж завинаги край на цялата история. И при това не отиваш при някой, който не е правил такова нещо преди, нали знаеш, защото тоя лекар го е правил. Това го разбрах със сигурност. Сега остава само да кажеш… е, ти знаеш, че си загазила, нали, и че не знаеш какво да правиш, освен ако той някак ти помогне, защото нямаш тук никакви приятели, при които да можеш да отидеш. А освен това, както е положението, и да искаш, не би могла да отидеш при тях. Те биха те издали, разбираш? После, ако те попита къде съм аз или кой съм, кажи му само, че съм тукашен… но съм избягал… дай ми каквото искаш име, но кажи, че съм заминал и ти не знаеш къде, че съм избягал, разбираш? После по-добре ще е да кажеш също, че нямаше да дойдеш при него, но си чула за друг случай, в който той помогнал на някой друг, че едно момиче ти казало, разбираш? Само да не вземеш да кажеш, че изкарваш много, защото, ако направиш така, може да ти поиска повече пари, отколкото мога да платя, разбираш, освен ако ти позволи да плащаш на части няколко месеца или нещо такова, разбираш?
Клайд беше тъй нервен, дотолкова зает с необходимостта да събуди у Робърта достатъчно енергия и смелост да изкара всичко на добър край, след като й е помогнал да стигне дотук, че сякаш не схващаше колко неподходящи и дори банални бяха разните му наставления и лишени от всякакъв жизнен опит съвети, ако се съпоставеха с нейното бедствено положение и разположението и темперамента на един лекар. А тя, от своя страна, си мислеше не само колко е лесно за него да се дърпа назад и да поучава, докато на нея й се налага да отиде при доктора, и то сама, но и това, че в действителност той мисли повече за себе си, отколкото за нея — кара я да намери начин да се отърве от бедата по-евтинко, и то без излишни неприятности за него.
Същевременно, дори сега и тук, Клайд положително я привличаше: бялото му лице, изящните ръце, неспокойното държане. И макар и да знаеше, че той говори, за да я окуражи, да направи онова, което сам нямаше нито кураж, нито умение да извърши, не му се сърдеше. По-скоро просто си казваше в този критичен момент, че въпреки щедрите съвети няма да му обръща внимание — поне не особено много. Няма да каже, че е изоставена, защото й се струваше, че това ще е твърде неприятна и самообвиняваща забележка по свой адрес; по-скоро ще каже, че е омъжена и двамата с младия й съпруг са твърде бедни, за да си позволят още сега бебе — същата история, която Клайд бе разправял на аптекаря в Скинектъди, както си спомни тя. Защото в края на краищата, дали той изобщо може да разбере нейните чувства? А той нямаше да я придружи, за да направи всичко по-лесно за нея.
