Все пак, завладяна от чисто женски инстинкт да потърси поддръжка от някой друг, тя се обърна към Клайд, хвана го за ръцете и остана съвсем неподвижна, закопняла той да я притисне, да я погали и да й каже, че всичко е добре и няма защо да я е страх. И макар да не я обичаше вече, пред това неволно доказателство за предишната й вяра в него той освободи двете си ръце и я прегърна, най-вече за да й вдъхне смелост, и рече:
— Хайде сега, Бърт! Божичко, не бива да се държиш така, нали знаеш. Да не вземеш да се уплашиш сега, след като сме вече дошли тука? Влезеш ли веднъж, няма да е толкова трудно. Сигурен съм, че е така. Трябва само да отидеш до вратата и да позвъниш, разбираш, и когато ти отвори било той, било някой друг, само да кажеш, че искаш да видиш доктора насаме, разбираш? Тогава той ще разбере, че идваш по частна работа, и ще стане по-лесно.
Той продължи да й дава съвети от този род, а Робърта, разбрала по липсата на искрен порив у него в този момент колко отчаяно е положението й, събра всичките си сили и с думите „Добре, почакай ме тук тогава. Не отивай много надалеч, моля ти се. Може да се върна веднага“, забърза в тъмнината през портата и по пътеката, която водеше към входната врата.
Когато позвъни, вратата й отвори един от тези външно, както и по природа, трезви провинциални лекари, който, противно на предположенията на Клайд и Шорт, беше типичен представител на сравнително консервативните лекари от малките градчета: сериозен, предпазлив, нравствен, до известна степен набожен, поддържащ известни възгледи, които смята за либерални, и други, които сравнително либерален човек би сметнал за тесногръди и упорити. И все пак поради невежеството и глупостта на толкова много от заобикалящите го можеше да смята себе си поне относително образован. Понеже беше в непрекъснат досег с всички степени на незнание и изостаналост, както и на трезвост, енергичност, консерватизъм, успех и тям подобни, той беше повече склонен в случаите, когато фактите като че ли отричаха ранните му заключения за много неща, да предоставя на небето и ада да си оспорват предявените от тях права и да оставя присъдата висяща и недоизречена. Физически беше нисък, набит, с топчеста глава и все пак с хубави черти, с подвижни сиви очи, хубава уста и приятна усмивка. Късата му прошарена коса бе подстригана на бретон — малка проява на провинциална суетност. Ръцете, дебели и меки, но чувствителни, бяха свободно отпуснати. Беше петдесет и осем годишен, женен, баща на три деца, едното от тях — син, който вече следваше медицина, за да наследи клиентелата на баща си.
Той въведе Робърта в разхвърляна и проста чакалня и я помоли да почака, докато довърши вечерята си, но скоро се появи наново на вратата на също такъв обикновен кабинет с писалище, два стола, разни медицински инструменти и книги, до който като че ли имаше стаичка с други лекарски принадлежности, и я покани да влезе и да седне. Прошарените му коси, солидността, тежкото държане, както и чудноватият навик да примигва, поуплашиха Робърта, макар че съвсем не й направиха толкова неблагоприятно впечатление, колкото очакваше. Поне беше възрастен и имаше вид на умен и скромен човек, при все че не се държеше особено отзивчиво или сърдечно. И след като я загледа любопитно за миг, сякаш се мъчеше да познае в нея някоя близка съседка, заговори:
— Е, коя сте вие, моля? И с какво мога да ви бъда полезен?
Говореше тихо и успокояващо — нещо, за което Робърта му беше дълбоко благодарна.
Въпреки това, стресната от факта, че най-после е стигнала до мястото и момента, когато ще трябва да разкаже позорящата я истина, тя остана безмълвна, загледана първо в доктора, после в пода, а пръстите й задърпаха дръжката на чантичката.
— Виждате ли, аз… — започна тя сериозно и нервно и в целия й вид внезапно пролича страхотното напрежение, което не можеше да пребори. — Аз дойдох… дойдох… да… Не знам дали мога да ви разкажа за себе си, или не. Преди да вляза, мислех, че ще мога, но след като съм вече тук и ви виждам… — Тя се пресече и се размърда на стола, сякаш искаше да стане, но вместо това добави: — Ах, боже мой, колко ужасно е всичко това! Аз съм толкова нервна и…
— Хайде, хайде, мила моя — заговори пак лекарят благо и успокояващо, повлиян от привлекателната й и все пак сериозна външност, като се почуди какво ли е могло да развълнува едно тъй хубаво, скромно и улегнало наглед момиче и затова доста се развесели от нейното „след като вече ви виждам“. — Какво точно има в мен, което ви плаши, „след като вече ме виждате“? — повтори той подир нея. — Аз съм само един провинциален лекар, знаете, и се надявам, че не съм така страшен, както ви изглеждам. Можете спокойно да ми разкажете каквото пожелаете, съвсем всичко за себе си и няма защо да ви е страх. Ако мога с нещо да ви помогна, ще го направя.
