— Хм, това е лошо, дума да не става. Трябва да е наистина загазила. Бедата е там, че и аз не съм чак толкова отдавна в тоя град, господин Грифитс. Аз купих тоя магазин едва преди година и половина. Вижте, ако бях в Гловърсвил… — Той замълча за миг, сякаш, както и Клайд, не беше сигурен дали е разумно да влиза в подробности от този род, но след няколко секунди продължи: — Виждате ли, такива неща не се нареждат тъй лесно, където и да си. Лекарите винаги ги е страх да не си напакостят. Наистина веднъж чух там за подобен случай, за момиче, което отишло при лекар… един, дето живеел малко извън града. Но и момичето беше от доста добро семейство, пък и младежът, който завел момичето при доктора, беше доста известен по ония места. Затова не зная дали тоя лекар би направил нещо за непознат човек, при все че може и да се съгласи. Но зная, че това се върши непрекъснато, та може да се опитате. Ако решите да изпратите тоя работник при него, кажете му да не ме споменава мен, нито да издава кой го е пратил, защото доста хора ме знаят там и не бих искал да бъда замесен в тая работа, ако се случи нещо нередно, нали разбирате? Вие го знаете как е.
И Клайд, на свой ред, отговори с благодарност:
— О, разбира се, ще му обясня. Ще му кажа да не споменава никакви имена. — И след като научи името на лекаря, извади от джоба молив и бележник, за да не забрави тези важни сведения.
Шорт долови облекчението му и си зададе въпрос дали изобщо има някакъв работник, или самият Клайд е забъркал тази каша. Защо ще си дава толкова труд заради някой млад работник от фабриката. Въпреки това се радваше, че може да услужи, макар същевременно и да си мислеше каква хубава местна клюка може да стане от това, ако някой ден в бъдеще реши да разпространи тази история. А също, че ако сам той не върти любовчица с някое момиче, което е загазило, много глупаво би било от страна на Клайд да помага по този начин на някой друг, особено пък на работник. Положително не би си дал толкова труд.
Въпреки това той повтори името — и малкото, и фамилното — и доколкото можеше да си спомни, точното място, като спомена трамвайната спирка и даде описание на къщата. Получил желаните сведения, Клайд му поблагодари и излезе, а галантеристът го изпрати с любезен и все пак малко подозрителен поглед. „Тия богати светски младежи! — мислеше си той. — Чудновато е човек като него да дойде с такава молба при мен. Бих рекъл, че при всичките хора, които познава и с които дружи, ще знае някого, който ще го насочи по-лесно от мен. А може тъкмо заради тях да го е страх да поразпита тука. Отде да знаеш кого е вкарал в беда: може да е дори тъкмо тая малката Финчли, Човек никога не знае. Виждал съм го неведнъж тук-там с нея, а тя е доста разпусната. Божичко, не би ли това било…“
Така получените сведения облекчиха положението, но само отчасти. И за Клайд, и за Робърта сега не можеше да има истинско облекчение, докато не намереха окончателно решение на въпроса. И макар само няколко минути след като се сдоби с тях, той се яви и обясни, че най-после е узнал името на човек, който може да й помогне, все още му предстоеше сериозната задача да й вдъхне смелост да отиде при лекаря сама, а също да му разправи всичко така, че да оправдае него, а и да спечели достатъчно съчувствието на доктора, та да й поиска колкото може по-малко за услугата.
Но сега, вместо да протестира, както първо го беше страх, че ще направи, Робърта беше склонна мълчаливо да приеме. От Коледа насам бяха я поразили толкова много неща в поведението на Клайд, че беше объркана и нямаше никакъв друг план, освен да се отърве колкото може по-безболезнено, без всякакъв скандал около нея или около него, и след това да си тръгне по своя път, макар и да е окаян и трънлив. Защото, при все че, както изглеждаше, той не я обичаше вече и явно искаше да се избави от нея, не беше склонна да го принуждава да постъпи против желанието си. Нека си върви. Тя може да си пробие пътя сама. Беше живяла и можеше да живее и без него, стига само да се измъкне от тази история. И все пак, когато си казваше това, осъзнаваше напълно значението му и си спомняше за щастливите дни, които никога вече нямаше да се върнат, тя вдигаше ръце до очите си и бършеше неудържими сълзи. Като си помислеше, че всичко трябва да свърши така!
Но когато той дойде същата вечер след разговора си с Шорт като човек, постигнал голямо нещо, след като изслуша обясненията му с колкото можеше по-отзивчив вид, Робърта само му каза:
