Той е положително симпатичен, помисли си тя, и въпреки всичко тъй сериозен, сдържан и вероятно със стари схващания, и това, което се кани да му разправи, сигурно много ще го шокира… и тогава какво? Дали ще направи нещо за нея? И ако направи, как ще уреди тя въпроса с парите, защото това положително ще бъде също много важно? Да можеше Клайд или някой друг да бъде тук и да говори вместо нея! Но тя трябва да говори сега, щом вече е дошла. Не може да си отиде, без да говори. Робърта пак се размърда, сви се, стисна нервно голямото копче на палтото си, започна да го върти с палеца и показалеца и продължи с пресекващ глас:
— Но то е… то е как да кажа малко по-различно може би от онова, което мислите… Аз… аз… е, аз…
Тя пак замълча — не беше в състояние да продължи и ту пребледняваше, ту се изчервяваше и пак пребледняваше. И поради това смутено и свенливо встъпление, както и поради ясния й поглед, бялото чело, скромното държане и облекло докторът не можеше нито за миг да си представи, че в случая има нещо друго, освен тези болезнени прояви на наивност или по-скоро липса на опитност във връзка с всичко, което се отнася до човешкото тяло, тъй характерно понякога за младите и чисти същества. И така тъкмо се канеше да повтори обикновената си за такива случаи формула, че тя може да му каже всичко без страх и колебание, каквото и да е то, когато една нова догадка, подсказана от чара и жизнеността на Робърта, а навярно и от нейната мисъл, доловена от рецепторните му мозъчни центрове, го накара да реши, че може да е на погрешен път. Защо в края на краищата това да не е една от онези неприятни младежки истории, свързана вероятно с безнравственост и незаконни връзки. Тя беше тъй млада, здрава и хубава, а освен това те — тези случаи — винаги възникват във връзка с най-почтено изглеждащи момичета. И неизменно свършват с неприятности и разправии за лекарите. И по различни причини, свързани с личния му затворен и сдържан нрав, както и поради характера на местните обществени кръгове той не обичаше и не се решаваше дори да се захване с тях. Те бяха противозаконни, опасни, по правило се заплащаха малко или съвсем не се заплащаха, а общественото мнение на неговата среда, както знаеше, беше изобщо против тях. Освен това лично той се дразнеше от тези разхайтени момчета и момичета, които първо с такава лекота се подчиняват на зова на нагона, а после с готовност се отказват да поемат произтичащите от това обществени задължения и да се оженят. И затова — макар през последните десетина години, когато поради семейни, съседски или религиозни съображения това бе изглеждало напълно целесъобразно, да беше помогнал на няколко млади момичета от добри семейства, тръгнали по крив път, които вече не можеше да бъдат спасени по друг начин, да се отърват от последиците на безразсъдството си — все пак не беше съгласен да дава морална подкрепа или да оказва лекарска помощ при прегрешения или объркани положения, без да има сериозна поддръжка зад гърба си. Беше твърде опасно. Обикновено имаше навика да препоръчва незабавна и безусловна женитба. Или когато това не беше възможно поради изчезването на причинителя на позора, общата му, съзнателно възприета практика бе да не се бърка изобщо. Беше твърде опасно, етически и социално осъдително, а отгоре на всичко и престъпно.
Ето защо сега гледаше Робърта извънредно сдържано. В никой случай не бива да си позволи, мислеше той, да се разчувства или да се поддаде по някакъв друг начин. И така, за да помогне и на себе си, и на нея да добият и да запазят равновесие, което ще позволи на двамата да излязат от това положение без много неприятности, той притегли подвързания с черна кожа дневник, отвори го и каза:
— Е, хайде да видим, можем ли разбра каква ви е болката. Как се казвате?
— Рут Хауърд. Госпожа Хауърд — възбудено и неспокойно отговори Робърта, като се спря изведнъж върху името, което й беше предложил Клайд.
И сега, кой знае защо, когато спомена, че е омъжена, докторът си отдъхна. Но защо са тогава тези сълзи? Какво ли кара една млада омъжена жена да бъде така безкрайно стеснителна и нервна?
— А малкото име на мъжа ви? — продължи той.
Колкото и прост да беше този въпрос и колкото и лесно да беше да се отговори, Робърта пак се поколеба, докато събра сили да каже „Гифърд“ — името на по-големия й брат.
— Предполагам, че живеете някъде тука?
— Във Фонда.
— Тъй. На колко сте години?
— Двадесет и две.
— Откога сте омъжена?
Този въпрос, тъй ясно свързан с непосредствената й неволя, я накара пак да се поколебае, преди да каже:
— Ами… от три месеца.
Доктор Глен веднага се усъмни пак, макар и с нищо да не й показа. Колебанието й привлече вниманието му. Защо е тази несигурност? Сега се чудеше пак дали има работа с честно момиче, или се оправдават първоначалните му подозрения. Затова попита:
— Е, и каква ви е болката, госпожо Хауърд? Няма защо да се стеснявате, можете да ми го кажете, всичко. Свикнал съм да изслушвам такива неща година след година, какво ли не. Това ми е работата: да изслушвам хорските болки.
