— Ето на, виждате ли — продължи лекарят. — Това не е чак толкова недоходна професия. Поне цените, които искат всички електротехници, са достатъчно високи. А когато прецените (а трябва да го прецените!) колко сериозно е това, което сте намислили да направите, че всъщност възнамерявате да унищожите един млад живот, който има толкова право на съществуване, колкото и самата вие… — Той замълча, за да може същината на думите му да попие в съзнанието й. — Е, смятам, че бихте могли да седнете и да го пообмислите, вие и мъжът ви. Освен другото — добави той дипломатично, с по-бащински и дори заговорнически тон — мисля, че след като веднъж си го родите, детето ще възнагради с лихвите и двамата ви за всичките малки лишения, които ще ви наложи идването му. Кажете ми — добави той неочаквано с любопитство, — знае ли мъжът ви за това? Или то е лично ваше хрумване, за да избавите него и себе си от излишни трудности?
Докторът почти сияеше от радост, понеже си беше въобразил, че е уличил Робърта в обикновена нервност, женска икономичност и страх, и беше решил, че ако е така, може лесно да я изтръгне от сегашното настроение. Но тя долови накъде клони той сега и като си помисли, че една лъжа повече или по-малко нито ще й помогне, нито ще й навреди, бързо отговори:
— Той знае.
— Е, в такъв случай — заговори лекарят пак, леко разочарован, че предположението му не излезе вярно, но въпреки това твърдо решил да разубеди и нея, и него, — мисля, че вие двамата наистина би трябвало да се замислите много сериозно, преди да предприемете нещо повече по този въпрос. Зная, че когато млада двойка се намери за първи път в такова положение, винаги вижда всичко в най-мрачна светлина, но невинаги тези страхове се оправдават. Помня, че жена ми и аз мислехме така при първото ни дете. Но се справяхме. И ако вие сега седнете и си поприказвате, ще видите всичко по-другояче, сигурен съм в това. И тогава няма да има нужда да се борите със съвестта си.
Той замълча, почти убеден, че е разсеял страха й и променил решението, което я бе довело при него: че като разумна, обикновена съпруга, тя ще се въздържи от тази постъпка, ще се откаже от намисленото и ще си отиде.
Но вместо да се съгласи ободрена или да стане да си върви, както очакваше от нея, Робърта го изгледа ужасено с широко отворени очи и в същия миг избухна в сълзи. Защото в крайна сметка неговата реч успя само да й представи още по-ясно естествения или общоприет възглед върху положението, който тя цялото време се мъчеше да изхвърли от мислите си и който при обикновени обстоятелства, при положението, че беше наистина омъжена, щеше напълно да възприеме. Но сега, когато разбра, че няма кой да й помогне или поне този човек не ще го направи за нея, тя изпадна в нещо, което най-правилно би могло да се определи като страхотна паника.
Внезапно Робърта започна да свива и да разперва пръстите си и същевременно да се пляска по колената, лицето й се сви от болка и ужас, и тя възкликна:
— Но вие не разбирате, господин докторе, вие не разбирате! Аз трябва да се отърва от това по един или друг начин! Трябва! Аз не ви казах истината. Аз не съм омъжена. Аз нямам никакъв съпруг. Но, о, боже, вие не знаете какво значи това за мен! Моите родители! Баща ми! Майка ми! Не мога да ви го обясня. Аз трябва да се отърва! Трябва! Трябва! Ах, вие не знаете, вие не знаете! Трябва! Трябва!
Тя се залюшка напред-назад и същевременно от едната страна на другата също като в транс.
А Глен, изненадан и стреснат от този неочакван изблик, разчувстван, но в същото време разбрал, че първоначалното му предположение е било вярно и че Робърта го е лъгала, и че ако иска да не се забърка в тази история, трябва сега да остане твърд, а дори и безсърдечен, сурово я попита:
— Казвате, че не сте омъжена?
Вместо да отговори, Робърта само поклати отрицателно глава и продължи да плаче. Най-после, проумял пълната трагичност на положението й, доктор Глен се изправи със смесили се на лицето му тревога, известна предпазливост и съчувствие. Но първо, без да каже нещо, я загледа как плаче. Сетне промълви:
— Да, да, много жалко. Съжалявам. — И понеже го беше страх да не се заплете някак, само замълча, а след време добави утешително и неуверено: — Не бива да плачете. Това няма да ви помогне. — После замълча пак все още с решението да не се бърка в този случай. Все пак, малко любопитен да узнае истинския характер на тази история, не издържа и запита: — Добре, но къде е тогава младият мъж, който ви е вкарал в тази беда? Тука ли е?
Все още твърде много засрамена и отчаяна, за да говори, Робърта само поклати глава.
— Но той знае, че не сте добре, нали?
— Да — отговори Робърта едва чуто.
— И не иска да се ожени?
— Той избяга.
— Аха, така значи. Младият негодник! И вие не знаете къде е отишъл?
— Не — безхарактерно излъга Робърта.
— И колко време има, откакто ви е зарязал?
— Вече около седмица — пак излъга тя.
— И не го знаете къде е?
— Не.
— Откога не се чувствате добре?
— Повече от две седмици — изхлипа Робърта.
— А преди това винаги всичко ви е било редовно?
— Да.
