— Е, на първо място може да не е толкова сериозно, колкото го мислите. — Гласът му звучеше по-благо и по-любезно, отколкото преди: той като че ли се мъчеше да се хване за благовиден предлог да се отърве от пациентката, чийто случай не му обещаваше нищо друго, освен опасности и затруднения. — Разбирам, че може да сте много уплашена, но за жените не е нещо необикновено да пропуснат един месец. Във всеки случай, без изследване не бихме могли да се уверим в това, но дори и да е така, най-препоръчителното би било да почакате още две седмици. Може да откриете тогава, че всичко ви е наред. Вие, изглежда, сте свръхчувствителна и нервна, а това понякога довежда до закъснения от този род, само нервност. Във всеки случай, ако се вслушате в моя съвет, засега няма да предприемете нищо, само ще си отидете у дома и ще чакате, докато наистина се уверите. Защото, ако наистина правите нещо, не е за препоръчване да правите каквото и да било преди това.
— Но аз вече взимах едни хапчета и те не ми помогнаха — умолително възрази Робърта.
— Какви хапчета? — запита с интерес Глен и след като тя му каза, само рече: — А, тия ли. Те надали биха могли някак да ви помогнат, ако сте наистина бременна. Но аз все пак ви предлагам да почакате и ако видите, че прескачате втория месец, тогава още няма да е късно да действате, макар и да ви съветвам най-убедително дори и тогава да не правите нищо, стига да можете, защото смятам, че не е правилно да се бъркаме на природата по такъв начин. Много по-добре ще е да уредите някак да си родите детето и да го отгледате. Тогава няма да ви тежи на съвестта и грехът за унищожаването му.
Той каза това много сериозно, с чувство за собствената си добродетел. Но Робърта, изправена пред ужасите, които той като че ли не беше в състояние да проумее, само възкликна, и то тъй драматично, както и преди:
— Но аз не мога да направя това, господин докторе, казвам ви! Вие не разбирате! Не мога! Не мога! О, не знам какво ще правя, ако не намеря начин да се отърва от това положение. Не знам! Не знам! Не знам!
Тя клатеше глава, кършеше ръце и се люшкаше, но Глен, макар и повлиян от нейните страхове и от съжалението за глупостта, която (според него) я беше довела до това ужасно състояние, все пак изпитваше професионална неприязън към случая, от който може да очаква само неприятности; той решително се изправи пред Робърта и заяви:
— Както ви казах преди, госпожице… — той се позабави — Хауърд, ако наистина се казвате така, аз съм категорично против операции от този род, също както съм против безразсъдството, което докарва момичетата и младите мъже до положението, в което тези операции им се виждат необходими. Един лекар не може да се намесва в подобен случай, освен ако има желание да прекара десет години в затвора, а аз смятам, че този закон е напълно справедлив. Не че не искам да разбера колко мъчително ви изглежда сегашното ви положение. Винаги ще се намерят такива, които няма да откажат да помогнат на момиче във вашето състояние, при условие че то не иска да направи нещо противно на морала и законите. Затова най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да не правите съвсем нищо нито сега, нито когато да било. По-добре е да се върнете у дома и да признаете на родителите си. Това ще е много по-добре… много по-добре, уверявам ви. Няма да е чак толкова трудно, колкото си мислите, нито тъй лошо, както това другото. Не забравяйте, че това е един живот, човешки живот, ако е наистина така, както смятате. Един човешки живот, на който вие искате да сложите край, и аз не мога да ви помогна да го направите. Наистина не мога. Може да има доктори (аз знам, че има), разни хора тук и там, които държат на професионалната си етика по-малко, отколкото аз, но не мога да се пречупя и да стана като тях. Съжалявам… много. Затова най-доброто, което мога да ви кажа, е: идете у дома при родителите си и им кажете. Може да ви се вижда трудно сега, но в края на краищата ще ви олекне. Ако това не облекчи отношенията между вас, кажете им да дойдат да поприказват с мен. Аз ще се помъча да ги убедя, че това е най-голямото нещастие на света. Но да направя туй, което искате… много, много съжалявам, не мога. Съвестта не ми позволява.
Той млъкна и я загледа съчувствено, обаче с нетърпящ възражение решителен поглед. А Робърта, втрещена от внезапното разбиване на всичките надежди, които бе възлагала на него, и разбрала най-после, че не само е заблудена от сведенията на Клайд по отношение на този доктор, но не е сполучила нито с разказа, нито с молбата си, с несигурни крачки се запъти към вратата, отново изпаднала напълно във властта на ужаса пред бъдещето. А когато се намери вън, в мрака, след като докторът с най-голяма учтивост и съжаление затвори вратата подир нея, тя се облегна на едно дърво, почти загубила и сетните си душевни и физически сили. Той отказа да й помогне! Отказа й! Ами сега!
