Отначало решението на доктора потресе и ненаказано ужаси и двамата — и Робърта, и Клайд. Защото, както по всичко личеше, бъдещето предлагаше незаконородено дете и позор на Робърта, разобличаване и проваляне на Клайд. И това като че ли бе единственият изход от положението. После постепенно, поне за Клайд, тежката завеса се приповдигна. Може би в края на краищата, както е казал докторът (щом дойде на себе си, колкото да може да говори, Робърта му го разправи), това да не изчерпва всички възможности. Все още съществуваше мъничко вероятност, както подсказваха аптекарят, Шорт и лекарят, Робърта да е сгрешила. И това, без да повлияе благотворно върху Робърта, за съжаление докара Клайд до някаква летаргия, която се дължеше повече от всичко друго на вечно преследващия го страх, че няма да е в състояние да се справи с положението, а сигурността, че ще бъде разобличен пред обществото, ако наистина не се справи, го караше, вместо още по-отчаяно да се бори — да се бави и да не предприема никакви по-нататъшни стъпки. Защото такава бе природата му: макар и да си даваше ясно сметка за вероятните трагически последици, ако не действа, все пак му беше много трудно да измисли към кой друг да се обърне, без да се изложи на опасност. Само като си помислеше, че докторът „й е отрязал квитанцията“, както се изразяваше той, а съветът на Шорт излязъл голямо нищо!
Но независимо от неспокойните размишления към кого още да се обърне, без да може да се спре върху някое отделно лице, двете седмици минаха и заминаха. Тъй трудно беше да попиташ някъде направо! Просто не можеше! Освен това, кого можеше да попита сега? Кого? Тези неща не се вършеха току-така, нали? Междувременно, както минаваха дните, и той, и Робърта имаха предостатъчно време да обмислят, ако изобщо правят нещо, какви стъпки трябва да предприемат един спрямо друг, в случай че не намерят никаква медицинска или хирургическа помощ. Защото Робърта все подканваше и подканваше Клайд, ако не с думи, то с изражението и настроението си във фабриката, твърдо решила, че не бива да я остави да изкара тази борба сама — не може да я остави! От друга страна, доколкото виждаше, Клайд не правеше нищо. Защото след онова, което вече се беше опитал да направи, нямаше съвсем никаква представа как да постъпи нататък. Нямаше близки приятели и затова можеше да си представи само да заговори за тази история с едного или другиго като за някакъв измислен случай, с надеждата да изтръгне някакви полезни сведения. В същото време, колкото невероятно и лекомислено да изглежда, вечерно време и в неделя продължаваше да го влече забавният свят, част от който беше Сондра, където го канеха ту тук, ту там, и той отиваше въпреки ужасното състояние на Робърта, защото така откъсваше мислите си от страшния призрак на бедата, който почти непрекъснато стоеше пред него. Само да можеше да я отърве! Само да можеше! Но как, без пари, без приятели, без по-близко познанство с медицинския или ако не именно с медицинския, с потайния свят на половите връзки, който някои (например пиколата в „Грийн Дейвидсън“) като че ли понякога разбираха. Беше писал, разбира се, на Ратърър, но нямаше отговор, понеже Ратърър се беше преселил във Флорида и писмото на Клайд още не беше стигнало до него. А тук всички тези, които познаваше най-добре, бяха свързани с фабриката или с обществото — хора, от една страна, твърде неопитни или опасни, а от друга, твърде чужди и опасни, тъй като засега не беше достатъчно близък с никого от тях, за да бъде сигурен, че може да им се довери и те ще запазят тайната.
Но все пак трябваше да направи нещо — не можеше да седи със скръстени ръце и да се оставя да го влачи течението. Положително Робърта няма дълго да го остави така, изправена пред опасността да проличи положението й. И тъй от време на време той си блъскаше главата — хващаше се за сламки или неща, които повечето биха сметнали за безнадеждни хрумвания. Така например, когато един помощник-надзирател спомена веднъж, че някаква работничка от неговото отделение „загазила“ и била принудена да напусне, Клайд се възползва от случая да го запита какво според него прави едно момиче, в случай че не може да си позволи или не иска да има дете. Но този надзирател бе толкова неосведомен, колкото и сам той, и само забеляза, че вероятно момичето трябва да отиде при лекар, ако познава такъв, или „да си сърба, каквото е надробила“, и Клайд остана в знанията си на същата точка, както и преди. При друг случай, във връзка с разговор в бръснарницата по повод на съдебно дело, за което съобщаваше вестник „Стар“, в което едно момиче съдело местен нехранимайко за неизпълнено обещание да се ожени за него, някой подхвърли забележка, че то „нямаше да съди тоя тип, ако липсваше причина“. Тогава Клайд побърза да не изтърве случая и със затаена надежда забеляза:
— Но не мислите ли, че тя би могла да намери някакъв начин да се отърве, без да се жени за човек, когото не обича?
