— Знаете, то не е толкова лесно, колкото ви се струва, особено по тия места — разясни му дървеният философ, който го подстригваше. — Преди всичко е противозаконно. А след това за такова нещо трябват маса пари. А пък ако ги нямаш… да, нямаш ли пари, огън да те гори, нали знаете?
Той защрака с ножиците си, а Клайд, погълнат от собствената тревога, си помисли колко вярно беше това. Да имаше много пари… дори само няколкостотин долара, би могъл да ги изтегли сега и навярно би успял да убеди Робърта (кой знае!) да отиде някъде сама и да се подложи на операция.
И въпреки това ден след ден си твърдеше, че трябва да намери лекар. А Робърта също си казваше, че и тя трябва да действа, че не бива да се осланя повече на Клайд, ако той продължава да се държи така. Човек не може да си играе или да прави компромиси с подобна заплаха. Това е жестока измама спрямо нея. Сигурно Клайд не си дава сметка как ужасно ще се отрази това върху нея, а дори и върху него. Защото положително, ако не й помогне да се избави, както й бе недвусмислено обещал отначало, тогава не може в никой случай да очаква тя да поеме цялата тежест на удара само върху своите плещи. Никога, никога, никога! Защото — както разсъждаваше Робърта — Клайд е мъж, има добра служба и не той, а тя е тази, която се е озовала в това опасно положение, и не е по силите й да се спаси сама.
След като мина вторият ден след втория месец, когато се убеди веднъж завинаги, че е права в най-лошите си подозрения, тя не само подчерта по всички възможни начини факта, че е неизказано разтревожена, но на третия ден му съобщи с бележка, че ще отиде тази вечер пак при лекаря в Гловърсвил въпреки предишния му отказ — толкова безизходно е положението й: тя питаше Клайд дали ще я придружи — молба, която той веднага се съгласи да изпълни, при все че имаше среща със Сондра; понеже сам не беше сполучил да направи нищо, смяташе, че това е по-важно от всичко друго. Ще се извини пред Сондра, че е зает във фабриката.
Така те отидоха в Гловърсвил за втори път и дългият и нервен разговор между него и Робърта през време на пътуването не завърши с нищо повече от няколко обяснения защо не е могъл досега да направи нищо и разни венцехваления по неин адрес за смелостта й да предприеме самостоятелно такова нещо.
Ала докторът пак не се съгласи и не й помогна. След като го чака близо цял час да се върне отнякъде, той й позволи само да му разкаже за непромененото си състояние и за терзаещите я страхове, но с нищо не й показа, че би могла да го склони да направи това, което всъщност можеше да направи. То беше в разрез с неговите предразсъдъци и етика.
И тъй Робърта отново се върна, този път без сълзи, твърде много разстроена, за да плаче, смазана от тежестта на надвисналата беда, от свързаните с това преследващи я опасения и мъки.
