А Клайд, когато чу за тази несполука, най-сетне изпадна в тревожно, мрачно мълчание, без да може да даде какъвто и да било полезен съвет. Не можеше да намисли какво да каже и главно се боеше да не би Робърта да поиска от него сега нещо, което да увреди на общественото му положение и да надминава финансовите му възможности. Обаче тя не каза почти нищо за това на връщане у дома. Седеше загледана през прозореца и мислеше за своята беззащитност в тази беда, която ставаше все по-реална и по-ужасна за нея от час на час. За да се извини, каза, че я боляла глава. Искаше да бъде сама само за да мисли повече, да се помъчи да намери някакъв изход. Трябва да намери някакво решение. Това знаеше. Но какво? Как? Какво би могла да направи? Как би могла да се избави? Чувстваше се като хванат натясно звяр, който се бие за живота си, при все че всичко е против него, и измисляше хиляди малко вероятни и съвършено невъзможни начини да се избави само за да се върне всеки път към единственото сигурно и разумно решение, което вярваше да е наистина възможно, а то бе женитбата. И защо не? Не беше ли му дала всичко, и то против убежденията си? Не беше ли я принудил той? Какъв е той в края на краищата, та да я изоставя? Защото положително от време на време, а особено след възникването за тази последна беда, държанието му към Сондра и семейство Грифитс и това, което смяташе фатално за мечтите си тук, беше достатъчно, за да покаже ясно, че любовта му е умряла и той мисли по-малко за нейното положение и какво значи то за нея, отколкото за неприятностите, които непременно щеше да навлече на него. И когато не я докарваше, както в повечето случаи, до пълен ужас, това я ядосваше и тя бавно стигна до заключението, че при едно такова отчаяно състояние за нея е оправдателно да поиска повече, отколкото обикновено би й дошло наум да иска — направо женитба, понеже друг изход нямаше. И защо не? Не струваше ли нейният живот толкова, колкото и неговият? И не беше ли той доброволно свързал своя живот с нейния? Защо тогава да не се помъчи да й помогне сега или ако не съумее, да направи тази последна жертва — очевидно единствената, която може да я спаси? Защото кои са изобщо всички тези светски личности, на чието мнение така държи? И от къде на къде ще иска от нея в този тежък момент да пожертва себе си, бъдещето си и доброто си име само защото държи на тези хора? Те никога не са направили нищо особено за него, положително не толкова, колкото тя. И само защото му беше омръзнала сега, след като я беше убедил да изпълни желанието му, беше ли това основание достатъчно, за да му позволи да я изостави в този тежък час? В края на краищата няма ли всички тези светски личности, на които той толкова държи, да разберат, каквито и да са отношенията му с тях, че тя е оправдана да постъпи така, както се вижда принудена да постъпи?
Беше много размишлявала по този въпрос, особено на връщане след втория й опит да убеди доктор Глен да й помогне. Всъщност в отделни моменти на лицето й се изписваше предизвикателно, решително изражение, като че ли ново за нея, но то се появяваше само от време на време, под натиска на такова напрежение. Около устата й се очерта твърда гънка. Беше взела решение. Той ще трябва да се ожени за нея. Трябва да го принуди, щом няма друг изход от това положение. Трябва… тя трябва да го накара! Само като си помисли за дома, за майка си, за Грейс Мар, господин и госпожа Нютън… всъщност за всички, които я познават — ужасът и мъката, и срамът, които ще попарят всички, свързани по някакъв начин с нея: баща й, братята, сестрите! Невъзможно! Невъзможно! Това не бива и не може да се случи! Невъзможно! Може да й се вижда малко жестоко, дори и сега, да трябва да настоява на това, като има пред вид какво голямо значение е отдавал Клайд досега на изгледите да се издигне тук. Но как, как другояче можеше тя да постъпи?
И затова на другия ден за немалка своя изненада, понеже бяха прекарали толкова много часове заедно предишната вечер, Клайд получи нова бележка, която гласеше, че трябва да дойде пак. Тя имала нещо да му каже, а в тона на бележката имаше нещо, което сякаш подсказваше, че никакво извинение от негова страна няма да бъде прието — нещо, което никога не бе имало в никое нейно писмо. И веднага мисълта, че ако не успее да се справи с това положение, то ще се окаже гибелно за него, така го стресна, че не му остана нищо друго, освен да си придаде колкото може по-приветлив вид и да се съгласи да дойде и да чуе какво може тя да му предложи като изход или в противен случай от какво ще се оплаче.
Когато отиде при нея късно вечерта, завари я като че ли в по-спокойно душевно състояние, отколкото всеки друг път след възникването на бедственото затруднение — състояние, което немалко го изненада, понеже беше очаквал да я види потънала в сълзи. Но тя изглеждаше май по-разположена, понеже неспокойните размишления как да намери задоволителен за себе си изход бяха събудили вродената й хитрост, която сега напираше да се изяви.
