Затова веднага, преди да му съобщи какво е намислила, тя започна да го разпитва:
— Научи ли нещо за някой друг лекар, Клайд, или може да си измислил нещо?
— Не, не съм, Бърт — отговори той съвсем посърнало и отегчено, напрегнал до скъсване сетните си умствени сили. — Мъчил съм се, както знаеш, но е тъй дяволски трудно да се намери човек, който да не се страхува да се заеме с такъв случай. Честна дума, да ти кажа правичката, Бърт, виждам се горе-долу в задънена улица. Не знам какво ще правим, освен ако ти измислиш нещо. Не си ли се сетила или чула за някой друг, при когото би могла да отидеш, а?
В разговора, който бяха водили непосредствено след първото й отиване при лекаря, той й подсказа, че ако завърже по-близка дружба с някое момиче от емигрантските семейства, може постепенно да изтръгне някакви сведения, които да се окажат полезни и за двамата. Но Робърта по природа не умееше да завързва такива лесни приятелства и не можа да го направи.
Обаче изявлението му, че е „в задънена улица“, й представи желания случай да му направи предложението, което смяташе за неизбежно и вече неотложно. Но понеже не беше сигурна как ще откликне, тя се подвоуми в каква форма да го изложи и след като поклати глава и прояви вълнение, в което нямаше нищо изкуствено, най-после каза:
— Добре, ще ти кажа, Клайд. Много мислих за това, но не виждам никакъв друг изход, освен… освен ако ти… е, освен ако се ожениш за мен. Станаха вече два месеца, нали знаеш, и ако не се оженим веднага, всички ще разберат, нали?
Когато казваше това, в държането й се смесваше външна смелост, родена от убеждението, че е права, и вътрешна неувереност в това как ще се отнесе Клайд, подсилена още повече от внезапните изненади, негодувание, несигурност и страх, които едно по едно се изписваха на лицето му — смяна и игра на изражения, които, ако изобщо имаха някакво определено значение, сочеха, че тя се мъчи да извърши спрямо него с нищо неоправдана несправедливост. Защото, откакто все повече и повече се сближаваше със Сондра, надеждите му се бяха разраснали дотолкова, че когато чу Робърта да му предявява това искане, челото му се смръщи и сравнително любезното, макар и настръхнало внимание се смени със смесица от страх, протест и твърдо решение да избегне суровите последици. Защото това би означавало за него пълно пропадане, загубването на Сондра, на службата, на надеждите за издигане в обществото и домогванията във връзка със семейство Грифитс — всичко, а това го отчая и същевременно накара да се подвоуми какво да прави сега. Но той няма да го направи! Няма, няма! Никога! Никога! Никога!
Обаче в следващия миг възкликна колебливо:
— Е, да, така ще е добре за тебе, Бърт, защото ще уреди целия въпрос без всякакви затруднения. Но какво ще стане с мен? Не бива да забравяш, че за мен няма да е лесно, както стоят нещата сега. Знаеш, че нямам никакви пари. Единственото, което имам, е службата. А освен това роднините ми не знаят още нищо за теб… нищичко. И ако сега изведнъж излезе наяве, че сме ходили с теб цялото това време и сме стигнали до ей това, и че аз трябва веднага да се оженя… ами нали те ще разберат, че съм ги лъгал и положително ще се ядосат. И тогава какво? Може дори да ме уволнят.
Той позамълча, за да види какво впечатление ще й направи това обяснение, но като забеляза малко недоверчивото изражение, което напоследък се появяваше на лицето на Робърта всеки път, когато започваше да се извинява, добави с нотка на надежда и все пак уклончиво, като се мъчеше с каква да е уловка да забави тази внезапна развръзка:
— Освен другото не съм чак толкова сигурен, че не ще успея все пак да намеря някой лекар. Досега не ми е провървяло, но то не значи, че няма да намеря. Пък има и още малко време, нали? Положително има. До три месеца не е чак толкова страшно. — Междувременно беше получил писмо от Ратърър, който го беше осведомил по този въпрос. — А онзи ден чух нещо за един доктор в Олбъни, който може да го направи. Но бях решил да отида да проверя, преди да ти кажа за него.
