Но все пак ясно му беше, че трябва да направи нещо веднага, за да уталожи явното й отчаяние. И десетина минути след като беше дочел второто й писмо, Клайд се мъчеше да влезе във връзка с Робърта по телефона. След половин час неприятно и нетърпеливо въртене в края на краищата чу гласа й, както му се стори отначало, слаб и раздразнен (но в действителност то се дължеше само на лошата връзка), да му казва:
— Ало, Клайд, ало! Ах, толкова се радвам, че се обаждаш! Ужасно се тревожех. Получи ли двете ми писма? Вече се канех да тръгна оттук утре сутрин, ако не ми се обадиш дотогава. Просто не можех да понасям да нямам никакво известие. Къде си бил, скъпи? Прочете ли това, дето ти писах за заминаването на родителите ми? То е вярно. Защо не пишеш, Клайд, или поне да се обаждаш? Какво реши за това, дето ти писах в писмото си за трети юли? Ще дойдеш ли наистина тогава? Или искаш да те пресрещна някъде? Толкова бях нервна последните три-четири дни, но сега, след като те чух пак, може би ще мога да се поуспокоя. Толкова искам да ми пишеш по някое писъмце на всеки два-три дена! Защо не искаш да ми пишеш, Клайд? Не съм получила от теб нито едно писмо, откакто съм тук. Не мога да ти опиша в какво състояние се намирам и колко ми е трудно да се сдържам сега.
Явно Робърта беше много неспокойна и наплашена, когато говореше. Всъщност на Клайд му се струваше, освен ако в дома, откъдето се обаждаше в момента, нямаше никой, че тя говори твърде непредпазливо. И той твърде малко се успокои от обяснението й, че е съвсем сама и няма кой да я чуе. Клайд не искаше тя да споменава името му, нито да говори за писмата си до него.
Без да говори съвсем направо, той се помъчи да й обясни, че бил много зает и че му било трудно да пише тъй често, както тя смята за необходимо. Не й ли бе казал, че ще дойде на двадесет и осми или някъде по това време, ако може, само че сега изглежда, че ще се наложи да се забави още една седмица или седмица и нещо, до към седми или осми юли — колкото да сложи настрана още петдесет долара, които му трябвали за определена цел и които непременно трябвало да осигури. Но наистина — и това беше задната му мисъл: — така щеше да има време да отиде още веднъж при Сондра (а той толкова жадуваше да го направи!) идущата събота и неделя. А сега това нейно искане! Не можеше ли да отиде с родителите си за седмица или десетина дена, а след това да отиде да я вземе или тя да дойде при него? Така ще има повече време и…
Но при тези думи Робърта избухна в буря от невъздържани укори и му каза, че ако постъпи така тя на всяка цена ще се върне в квартирата си при семейство Гилпин, ако е свободна, и няма да си губи времето да се подготвя и да го чака, а той да не идва; тогава Клайд изведнъж реши, че нищо не му пречи да каже, че ще отиде на трети или, ако не го стори, поне дотогава ще е уредил с нея къде да се срещнат. Защото дори и сега още не беше решил какво ще прави. Трябва му още малко време да помисли… още време да помисли.
И така той заговори с много променен тон:
— Но слушай, Бърт. Моля ти се, не ми се сърди. Говориш така, сякаш нямам никаква неприятност във връзка с цялата тая история. Нямаш представа какво може да ми струва това, докато се свърши всичко, и като че ли съвсем не те засяга. Знам, че се тревожиш и тъй нататък, но защо не помислиш за мен? Аз полагам крайни усилия, Бърт, като сметнеш всичко, за което трябва да помисля. Не можеш ли да потърпиш малко до трети? Моля ти се, почакай. Обещавам да ти пиша, а ако не пиша, ще ти се обаждам през ден по телефона. Съгласна ли си на това? Но в никой случай не искам да ме наричаш на име, както сега преди малко. Това може да докара неприятности. Моля ти се, недей. И когато се обадя пак, ще кажа само, че те търси господин Бейкър, разбираш, а после можеш да кажеш каквото си искаш. И още: ако случайно стане нещо, заради което да не можем да тръгнем точно на трети, тогава, ако искаш, можеш да се върнеш тук, разбираш, или някъде наблизо, та да тръгнем колкото може по-скоро след това.
Гласът му звучеше тъй умолително и успокояващо, а поради сегашната необходимост със следа от старата нежност и като че ли безпомощност, която понякога бе съвсем покорявала Робърта, че дори и сега сполучи да събуди у нея някаква странна и неоснователна благодарност. Дотолкова, че тя веднага отговори топло и дори разчувствано:
— О, не, скъпи. Не искам да правя нищо такова. Ти знаеш, че не искам. То е само защото ми е толкова зле и не мога да се сдържам. Ти го знаеш, Клайд, нали? Не мога да не те обичам. Сигурно ще те обичам винаги. И не искам да правя нищо, което да те огорчи, скъпи, повярвай ми, че не искам, стига да мога.
