А Клайд, доловил нотката на искрена обич и усетил, че я държи, както едно време, във властта си, беше готов да изиграе отново ролята на влюбен, макар и само за да убеди Робърта да не бъде чак толкова сурова и да не му се налага. Защото, при все че не можеше да я обича сега, казваше си той, и не можеше да помисли да се ожени за нея, все пак заради другата си мечта можеше да бъде поне мил с нея, нали? Да се преструва! И така този разговор завърши с нов мир, почиващ на това споразумение.
Предишния ден — ден с малко по-малко развлечения на езерата, откъдето току-що се беше завърнал — Клайд и Сондра, Стюърт и Бъртин заедно с Найна Темпъл и младеж на име Харли Багот, който гостуваше на семейство Търстън, бяха отишли с кола първо от Дванадесетото езеро до Тримилевия залив — малък езерен курорт около двадесет и пет мили на север, — а оттам, между две високи стени от борове, на езерото Голямата чапла и някои други по-малки езера, загубили се в недрата на боровите гори северно от езеро Трайн. И по време на пътуването, както сега си спомняше, в отделни моменти и места Клайд изпитваше много странно впечатление от изоставения и безлюден вид на този край. Тесните, хлътнали от дъждовете, дори изровени черни пътища, извиващи между високи, смълчани и млечни дървета — гори в най-широкия смисъл на думата, — които сякаш се простираха с мили от двете страни. Тайнственият и зловещ вид на някои мочури и вирове от двете страни на единствения сравнително проходим път, които тук-там бяха накичени с траурни или змиеподобни пълзящи растения и осеяни като изоставени бойни полета с подгизнали и гниещи купища нападали безразборно един връз друг дънери, на места и на четири реда, в зелената тиня, насъбрала се в безотточна падинка. Тук-там очи и гърбове на жаби, които, явно без да се смущават, се припичаха на слънце в топлото юнско време връз лишеи или лиани, на обрасли с мъх пънове и гниещи трупи, виещи се рояци мушички, мярване на някоя змийска опашка, когато, разтревожено от неочакваното появяване на колата, влечугото се плъзваше в калта и покрилия я гъстак от отровни треви и водни растения.
И като видя един от тези мочури, Клайд, кой знае защо, се сети за нещастието на езерото Пас. Той не си даде сметка, но в този миг необходимостта го караше подсъзнателно да преценява колко полезно може да се окаже някой път усамотението на такова безлюдно кътче. А имаше момент, когато някаква самотна водна птица нададе зловещ свръхестествен вик и прелетя някъде отблизо към по-тъмните дълбини на гората. При този звук Клайд неспокойно се размърда и седна изправен в колата. Този вик тъй много се различаваше от всички птичи гласове, които бе чувал на друго място.
— Какво беше това? — попита той Харли Багот, който седеше до него.
— Кое?
— Ами че птица ли беше, какво ли беше, дето литна ей сега в гората.
— Не съм чул никаква птица.
— Божичко! Какъв странен вик. Направо тръпки ме полазиха.
Не по-малко впечатление от всичко друго в този почти пуст край му направи интересният факт, че тук имаше толкова много уединени езера, нито за едно от които не беше чувал преди. Местността, през която се движеха толкова бързо, колкото позволяваха черните пътища, беше осеяна с езера сред дебрите от борови гори. И само тук-там, когато минаваха близо до някое от тях, се забелязваха стан или хижа, но и натам водеха само полуутъпкани пътеки и изровени или песъчливи пътища, които се губеха в мрака на дърветата. Общо взето, бреговете на по-отдалечените езера бяха, кажи-речи, необитаеми или населени така рядко, че някоя колиба или къщурка, показала се отвъд гладките води на обрамчен с борове елмаз, ставаше предмет на общо любопитство.
Какво го караше да мисли за това друго езеро в Масачузетс! Онази лодка! Трупът на онова момиче намерен… но не и на мъжа, който го придружавал. Колко ужасно наистина!
Той си спомни след това тук, в стаята си, след последния разговор с Робърта… че колата, след още няколко мили, бе най-после излязла на открито в северния край на дълго, тясно езеро, южният край на което не се виждаше поради препречил се нос или остров, подсказващ по-нататъшни простори и извивки, които не се виждаха от мястото, където беше спряла колата. И ако не се сметнеше хижата и навесът за лодки в този горен край, то изглеждаше тъй безлюдно — не се виждаше нито лодка, нито кану, когато стигнаха там. И също както при всички други езера, които беше видял през този ден, по бреговете му до самата вода стояха на стража същите зелени борове — високи, островърхи, широко прострели клони, както този пред прозореца му тук, в Ликъргъс. А отвъд, в далечината, се издигаха гърбавите, но все пак гладки и зелени хребети на най-близките Адирондакски планини. Водата пред тях, сега набраздена от лекия ветрец и блеснала на следобедното слънце, имаше наситения цвят на пруско синьо, почти черен, което подсказваше и беше сетне потвърдено от един водач, седнал без работа на ниската веранда пред малкото ханче, че е много дълбока: „цели седемдесет фута на не повече от стотина фута от този навес за лодки“
