Ръцете му се тресяха, очите му играеха… после го засърбяха корените на косата и тръпки на вълни обхванаха тялото му. Убийство! Или най-малкото преобръщане на лодка в дълбоки води, което, разбира се, може да се случи навред и случайно, както на езеро Пас. И Робърта не знае да плува. Той знае това. Но тя би могла да се спаси все пак… да изпищи… да се вкопчи в лодката… и после… ако има някоя друга лодка да чуе… и тя разкаже след това! Ледена пот изби по челото му; устните му затрепериха, гърлото изведнъж пресъхна. За да предотврати такова нещо, ще трябва да… да… но не… той не е такъв. Той не може да направи подобно нещо… да удари някого… едно момиче… Робърта… и то, когато се дави, когато се бори за живот.
Клайд взе сламената си шапка и излезе почти преди някой да го чуе да мисли (както би го нарекъл наум) такива ужасни страхотни неща. Не можеше и не искаше да ги мисли отсега нататък. Не беше такъв човек. И въпреки всичко… въпреки всичко… тези мисли. Решението… ако иска да намери решение. Начинът, по който да остане тук… да не заминава… да се ожени за Сондра… да се отърве от Робърта и всичко… всичко… с цената на малко смелост или решителност. Но не!
Той крачеше и крачеше, вън от града, по шосето към югоизток, което минаваше през бедно, съвсем безлюдно предградие, и това му позволяваше да остане сам и да мисли или, както си казваше, без да може някой да го чуе какво мисли.
Денят се претопяваше в нощ. Тук-там в къщурките блясваха светлинки. Групите дървета в полетата или покрай пътя започваха да губят очертанията си или да се сливат в мъгляви петна. И макар да беше топло, а въздухът да бе безжизнен, застинал, той вървеше бързо, мислеше и се потеше, сякаш се мъчеше да изпревари с крачките дори и мислите си, да отвлече вниманието на някакво вътрешно „аз“, което предпочиташе да се спре и да мисли.
Това мрачно, безлюдно езеро там горе!
Този остров в южния му край!
Кой ли би видял?
Кой ли би чул?
Тази гара Ловната хижа, с автобус, който отива дотам през сезона. (Аха, беше запомнил това, а? Дяволска работа!) Ужасно е да запомниш такова нещо във връзка с подобна мисъл! Но ако изобщо ще мисли за такова нещо, по-добре ще е да мисли, е… би могъл да си каже, че… или да спре да мисли за това сега веднъж завинаги… завинаги. Ами Сондра! Робърта! Ако някога го хванат… на електрическия стол! И все пак колко нещастно е сегашното му състояние! Какво затруднение! Опасността да загуби Сондра. И все пак убийство…
Той избърса пламналото си мокро лице, спря се и се загледа в група дървета в дъното на една нива, която с нещо му напомняше дърветата край… не… този път не му харесва. Тук започва да става твърде тъмно. По-добре ще е да тръгне назад, да се върне. Но този път на юг, водещ към Тримилевия залив и езерото Грейс… ако човек реши да тръгне в тази посока… към Шарон и вилата на Кранстън… къде ще отиде след това, ако тръгне по този път? Боже! Езерото Голямата чапла… дърветата край него ще изглеждат такива след мръкване… като петна и мрачни. Това ще трябва да стане надвечер, разбира се. Никой не ще помисли да се опита да… е, да… сутринта, когато е тъй светло. Така би направил само един глупак. Но привечер, по здрач, както е сега, или малко по-късно. Но, дявол да го вземе, той няма да се вслушва в такива мисли. Пък и надали някой би видял него или Робърта… там… нали? Би било тъй лесно да отидат на някое място като езерото Голямата чапла… уж на сватбено пътешествие… нали… да речем, за четвърти юли… или след четвърти или пети, когато ще има по-малко хора. И да се запише под чуждо име… не своето… да не могат да го открият по този начин. А, от друга страна, би било тъй лесно да се върне на езеро Шарон при Бъртин и Стюърт Кранстън към полунощ или на другата сутрин и тогава, като пристигне там, може също да каже, че е дошъл с този влак рано сутринта, дето идва към десет часа. А после…
По дяволите!… Защо в ума му се върти все тази мисъл? Дали наистина крои да извърши подобно нещо? Но той не крои! Той не би могъл да крои. Разбира се! Той, Клайд Грифитс, не би могъл да мисли сериозно за такова нещо. Не е възможно. Не би могъл. Разбира се! То е съвсем изключено, твърде низко е да допусне човек, че той, Клайд Грифитс, би се решил да извърши едно такова деяние. И все пак…
И тозчас в него настойчиво се надигна някакво странно чувство за собствено нищожество и непригодност да извърши едно тъй отвратително престъпление. Той реши да се върне обратно в Ликъргъс, където щеше да бъде поне между хора.
