В този момент Харли Багот, който искаше да научи нещо повече за риболова на това езеро заради баща си (той възнамерявал да дойде след някой и друг ден по тези места), попита водача, който като че ли не поглеждаше другите в колата:
— Каква е дължината на това езеро?
— Ами към седем мили.
— А риба има ли?
— Хвърлете една въдица и вижте. Може да се каже, най-доброто място за костур и други такива из тоя край. Ей там край острова или точно на юг от другата му страна има едно заливче, за което разправят, че било най-хубавото място за риболов от всичките езера наоколо. Веднъж двама души извадиха цели седемдесет и пет риби за два часа. Това би трябвало да задоволи всеки, който не е решил да опустоши езерото.
Водачът, възслаб, висок и сбръчкан мъж с дълга тясна глава и проницателни яркосини очички, простовато се разсмя, разглеждайки компанията.
— Да не искате да си опитате късмета днес?
— Не, питам заради баща ми. Той може да дойде тук идущата седмица. Искам да видя как са тук условията.
— Е, тук, разбира се, не е както долу, на Ракет, но пък и рибата там долу не е както тук горе. — Той придружи тези думи с хитра и иронично многозначителна усмивка.
Клайд никога досега не беше виждал този тип хора. Бяха му интересни всичките аномалии и противоречия на този уединен свят, съпоставени с почти единствено познатите му градове, както и с напълно екзотичния и материален живот и обстановка, които го заобикаляха във вилата на семейство Кранстън и другаде. Чудноватата и сравнително пустинна природа на този край, противопоставени на шумния и напрегнат живот в Ликъргъс, по-малко от сто мили на юг.
— Тая местност тук ме потиска — забеляза в този момент. Стюърт Финчли. — Толкова е близо до Веригата и е така различна! Изглежда, като че ли почти никой не живее тук.
— Ами като изключим становете през лятото и тия, дето идват тук на лов за лосове и елени през есента, след първи септември няма, кажи-речи, жива душа — забеляза водачът. — Близо седемнайсет години вече работя като водач и ловувам с капани по тия места, но освен това, че все повече и повече хора се събират около някои езера долу, главно лете около Веригата, не съм забелязал някаква друга промяна. Човек трябва да познава местността доста добре, ако рече да се отклони някъде от главните пътища, макар, разбира се, около пет мили на запад оттук да минава железницата. Гарата се казва Ловната хижа. Лятно време докарваме хората оттам с автобус. А от южния край, ей там, минава нещо като път, който води надолу до езеро Грейс и Тримилевия залив. Трябва да сте минали по една част от него, защото засега е единственият път нагоре към тия места. Говори се, че ще направят някой ден път до Дългото езеро, но засега май само го приказват. А към повечето от тия други езера наоколо няма съвсем никакви пътища, поне като за автомобил. Само пътеки, на някои от тях няма дори и свестен стан. Трябва да си носите собствена екипировка. Но миналото лято Елис и аз ходихме на Ловното езеро, то е трийсет мили на запад оттук, и трябваше да минем целия път пеша, крачка по крачка, и да носим всичко на гръб. Но да ви кажа каква риба има, а лосовете и елените слизат на някои места до самия бряг на водопой! Човек ги вижда тъй ясно, както ей оня пън оттатък езерото.
И Клайд, както и другите, беше отнесъл със себе си впечатлението — то беше тъй живо и сега, че по своята уединеност и чар, или поне тайнственост, този край едва ли има равен на себе си. И само като си помисли човек: всичко това е сравнително тъй близо до Ликъргъс — не повече от стотина мили по шосе; не повече от седемдесет с влак, както научи след това.
Но сега, пак в Ликъргъс, завърнал се в стаята си след току-що приключилото обяснение с Робърта, той пак видя на писалището си същия вестник със съобщението за трагедията на езеро Пас. И въпреки волята си проследи още веднъж, неспокойно, но неотклонно до сетната дума всичките навеждащи на размишления и будещи разни мисли подробности. Простичкият и очевидно непринуден начин, по който загиналата двойка дошла на пристана; баналният и лишен от всякаква подозрителност начин, по който наела лодка и тръгнала на разходка, начинът, по който се загубила от погледа в северния край, а после преобърнатата лодка, плувналите до брега гребла и шапки. Той четеше прав на силната още вечерна светлина. Пред прозореца му тъмнееха клоните на бора, за който се беше сетил предишния ден и който сега му напомняше всичките борове и елхи по бреговете на Голямата чапла.
Но, боже господи, за какво мисли той? Той, Клайд Грифитс! Племенникът на Самюъл Грифитс! Какво започва да му се върти в ума? Убийство! Ето какво! Тази проклета статия — тази дяволска случайност или игра, която непрекъснато му се навира в очите! Страхотно престъпление — такова, за което хората отиват на електрическия стол, ако ги заловят. Освен това той не можеше да убие никого… не и Робърта. О, не! Положително не, след всичко, което е имало между тях. И все пак… този другият свят!… Сондра… която положително щеше да загуби сега, освен ако не предприемеше нещо…
