Сега, понеже описанието на този младеж съвпадаше почти съвсем точно с показанията на водача, който бе докарал Клайд от Ловната хижа, както и с показанията на ханджиите от Голямата чапла и езеро Грас, изглеждаше съвсем ясно, че трябва да е същият, който е бил в лодката заедно с тайнственото мъртво момиче.
Ърл Нюком веднага поиска от началника си разрешение да се обади по телефона на единствения ханджия в Тримилевия залив да провери дали случайно този тайнствен непознат не е бил видян или не се е записал там. Но не били го видели. Нито пък, изглежда, до това време е бил видян от някой друг, освен от тримата мъже. Всъщност сякаш беше потънал вдън земя, макар до свечеряването на същия ден да се установи, че на утрото след случайната среща на мъжете с непознатия един младеж с горе-долу същите отличителни белези и с куфарче, но с кепе (не сламена шапка), си взел билет за Шарон с езерното параходче „Лебед“, което свързваше това селище с Тримилевия залив. Но оттук нататък следата пак се губеше. Никой в Шарон, поне до този момент, не си спомняше нито за пристигането, нито за заминаването на някаква подобна личност. Дори самият капитан, както той по-късно заяви в показанията си, не обърнал особено внимание на слизането му: в този ден на парахода имало към четиринадесет пътници и капитанът не можел да каже нищо положително за никого от тях.
Но колкото до хората на Голямата чапла, те бавно стигнаха до неоспоримото убеждение, че който и да е този тип, той е отявлен злодей, подъл злодей! И в душите на всички се удвои, утрои най-настойчивото желание той да бъде открит и заловен. Нехранимайко! Убиец! И веднага по целия този край от уста на уста, по телефона, телеграфа, на такива вестници като „Аргъс“ и „Таймз Юниън“ в Олбъни и „Стар“ в Ликъргъс бе съобщена новината за тази покъртителна трагедия, като се намекваше също, че в нея може да се крие престъпление от най-тежък характер.
Следователят Хейт, приключил засега със служебните си задължения, пътуваше на юг с крайезерния влак и размишляваше как да постъпи нататък. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка в тази вълнуваща история? Защото, когато погледна Робърта, преди да си тръгне, следователят наистина дълбоко се трогна. Изглеждаше тъй млада, невинна и хубава. Синята й шевиотена рокличка лежеше тежко, плътно прилепнала към снагата, мъничките ръце бяха скръстени на гърдите, топлокестенявата коса, все още влажна след двадесет и четирите часа във водата, подсказваше нещо за живостта и чувствеността, с която се е отличавала приживе — като че ли всичко говореше за чистота, много далечна от всякаква престъпност.
Но колкото и печален можеше да бъде и без съмнение беше този случай, имаше още една страна, която много по-непосредствено засягаше самия него. Дали трябваше да отиде в Билц при тази госпожа Олдън от писмото и да й предаде страшната новина за смъртта на дъщеря й, като същевременно я разпита за личността и местоживеенето на мъжа, който е бил с нея, или трябваше да отиде първо в прокуратурата в Бриджбърг и след като съобщи всички подробности за случилото се на прокурора Мейсън, да остави на него печалното задължение да покруси един явно напълно почтен дом? Защото трябваше да се има предвид политическото положение. Макар че можеше да действа сам и това да му се зачете като лична заслуга, все пак трябваше да се мисли за общото положение на партията. Без съмнение начело трябваше да застане силен човек и с това да придаде тежест на партийната листа наесен, а сега им се представяше златен случай. Второто решение на въпроса изглеждаше по-разумно. То щеше да разкрие пред неговия приятел прокурора големи възможности. Когато пристигна в Бриджбърг в това настроение, Хейт нахълта тежко-тежко в кабинета на Орвил У. Мейсън, окръжния прокурор, който мигновено се поизправи в креслото си — целият слух, усетил нещо многозначително в държането на следователя.
