Защото очевидно, както това личеше от писмото, двамата бяха спрели в ханчето като мъж и жена, докато всъщност не са били женени. Хейт изтръпна, когато го прочете, защото и той имаше дъщери, които много обичаше. Но в този момент му дойде една мисъл. В окръга предстояха избори — те трябваше да станат през ноември и на тях трябваше да бъдат преизбрани за още три години всички окръжни административни служители, включително и следователят, а освен това тази година трябваше да се избере окръжен съдия за шест години. През август, само след шест седмици, трябваше да се състоят окръжните сбирки на демократите и републиканците, на които щяха да се посочат партийните кандидати за съответните длъжности. Обаче сегашният титуляр на длъжността прокурор не можеше да претендира за никое от тези места, освен за мястото на окръжния съдия, понеже заемаше прокурорския пост вече два последователни мандата, което се дължеше не само на факта, че беше добър политически оратор от провинциален мащаб, но и на това, че като главен съдебен служител в окръга беше в състояние да окаже по някоя услуга на един или друг от приятелите си. Ала сега, ако нямаше късмета да бъде предложен за кандидат, а след това и избран на поста окръжен съдия, можеше да очаква поражение и залез на политическата си звезда. Защото досега, през време на цялата му служба, не бе имало нито едно важно съдебно дело, във връзка с което да се отличи и така с пълно право и надежда да търси по-нататъшното признание от народа. Обаче това…
Но сега, както проницателно предвиждаше следователят, не можеше ли този случай да се окаже точно такъв, че да привлече вниманието и благосклонността на хората към един човек — титуляря на длъжността прокурор, близък и до този ден полезен негов приятел — и с това достатъчно да допринесе за доброто му име и влияние, а чрез него и за цялата партийна листа, тъй че в предстоящите избори да спечелят всички, а сегашният прокурор да бъде не само предложен, но и избран за шест години на поста окръжен съдия. В политическия свят са се случвали и по-странни неща.
В същия миг Хейт реши да не отговаря на никакви въпроси по отношение на това писмо, понеже то обещаваше бързо разкриване на тайнствения извършител на престъплението, ако бе имало такова, и при съществуващото политическо положение — изключителен престиж за всеки, който би спомогнал за издирването му. Той веднага нареди на Ърл Нюком, както и на водача, който бе довел Робърта и Клайд на Голямата чапла, да отидат на гара Ловната хижа, откъдето двойката беше дошла тук, и да съобщят намиращата се там чанта в никакъв случай да не се дава никому, освен на самия него или на представител на прокурора. После, когато се канеше да се обади по телефона в Билц, за да се увери, че там наистина съществува семейство на име Олдън, с дъщеря, която се казва Бърт или може би Албърта, той бе прекъснат (за голям късмет, както му се стори) от двама мъже и едно момче, местни ловци, които, придружени от тълпа хора, запознати вече с трагедията, може да се каже, безредно нахълтаха при него. Защото имали сведения — извънредно важни сведения! Както сега разказаха (с много прекъсвания и поправки), към пет часа след пладне в деня, когато се удавила Робърта, те тръгнали от Тримилевия залив, на около дванадесет мили южно от Голямата чапла, на лов и риболов край това езеро. И според единодушните им показания, към девет часа вечерта на въпросния ден, когато наближавали южния бряг на Голямата чапла — може би на три мили южно от него, — срещнали неочаквано един млад мъж, когото взели за пришелец, запътил се от ханчето на Голямата чапла на юг, към селището на Тримилевия залив. Бил контешки и безспорно добре облечен за тези места младеж, както казаха те — със сламена шапка и куфарче, — и се учудили тогава защо е тръгнал на такъв път пеша и по такова време, понеже рано на другата сутрин имало влак, който стигал Тримилевия залив за един час. И защо също така толкова се уплашил, когато ги срещнал? Защото, както те разказаха, при срещата си с тях в гората непознатият се дръпнал назад като стреснат или — по-лошо — ужасен, сякаш готов да побегне. Наистина фитилът на фенера, който един от тях носел, бил свален много ниско, понеже луната още светела ярко, а и те вървели тихо, както прилича на хора, дебнещи всякакъв дивеч. От друга страна, този край бил положително съвсем безопасен, кръстосван в повечето случаи от честни граждани като самите тях, и този млад мъж нямало защо да се дърпа, сякаш искал да се скрие в храстите. Когато младежът Бъд Брюниг, който носел фенера, вдигнал фитила, непознатият като че ли се съвзел и след малко в отговор на тяхното: „Здравейте“ рекъл: „Добър вечер. Колко път има до Тримилевия залив?“, а те му казали: „Около седем мили.“
И след това поел нататък и те също продължили, като си говорели за срещата.
