Хейт отиде към килерчето за дрехи в единия ъгъл на миришещата на мухъл стара стая и извади голяма сламена шапка с мека периферия, увисналите краища на която като че ли подсилваха добродушния по начало, но все пак свиреп вид на изпъкналите очи и буйните бакенбарди, и като се екипира така, каза:
— Отивам за една минутка при шерифа, Ърл. А вие няма да е зле да се обадите на „Рипъбликън“ и на „Демократ“ и да им разправите за това, та да не си помислят, че не ги зачитаме. После ще се срещнем на гарата. — И тромаво излезе.
А Ърл Нюком, висок, слаб, към деветнадесетгодишен младеж с рошава глава и много сериозно, макар понякога смутено изражение, веднага грабна снопче призовки, натъпка ги в джоба си и се помъчи да влезе във връзка с госпожа Хейт. После, след като уведоми вестниците за съобщеното двойно удавяне на Голямата чапла, грабна и той сламената си шапка със синя панделка и забърза по коридора, където се сблъска срещу широко отворената врата, водеща в кабинета на прокурора, със Зила Сондърз, стара мома и единствена стенографка на доста прочутия по тези места и ревностен прокурор Орвил У. Мейсън. Тя се беше запътила към кабинета на финансовия ревизор, но поразена от съсредоточения вид и бързите крачки на господин Нюком, който обикновено бе много по-муден, подвикна:
— Здравейте, Ърл. Къде сте забързали? Накъде тичате?
— Двама души се удавили горе на Голямата чапла, така ни съобщиха. Може да е нещо по-лошо. Господин Хейт отива там и аз отивам с него. Трябва да хванем влака в три и десет.
— Кой ви го каза? Някой от тукашните ли?
— Не зная още, но мисля, че не е. В джоба на момичето имало писмо, адресирано до някого в Билц, окръга Мимико, някоя си госпожа Олдън. Ще ви разкажа, когато се върнем, или ще ви се обадя по телефона.
— Боже господи, ако е престъпление, то ще е интересно за господин Мейсън, нали?
— Разбира се, аз ще му се обадя, или господин Хейт ще му се обади. Ако видите Бъд Паркър или Карел Бандел, кажете им, че е трябвало да замина от града, и се обадете, моля ви, на майка ми от мое име, Зила, и й кажете и на нея. Страх ме е, че няма да имам време.
— Непременно ще й се обадя, Ърл.
— Благодаря.
И живо заинтересуван от това най-ново събитие в еднообразното всекидневие на своя началник, той заподскача весело и дори нетърпеливо по южните стъпала на Окръжния съд, докато госпожица Сондърз, която знаеше, че нейният началник е излязъл по някаква работа, свързана с предстоящата окръжна сбирка на републиканците, и че в неговия кабинет няма никой, с когото би могла да сподели новината в този момент, продължи към кабинета на финансовия ревизор, където щеше да може да разправи на всички, насъбрали се там, наученото относно тази очевидно голяма трагедия на езерото.
Сведенията, събрани от следователя Хейт и неговия помощник, имаха странен и обезпокояващ характер. На първо място, поради изчезването на една лодка и на явно щастлива и симпатична двойка, тръгнала да се порадва на околностите, организираното по настояване на местния ханджия търсене рано сутринта бе открило в Лунния залив преобърнатата лодка, както и шапката, и воала. И веднага всички налични служители, както и водачи и гости на ханчето, които можеше да се привлекат, започнаха да се гмуркат във водата или да се мъчат да извадят едното или двете тела на повърхността с помощта на дълги пръти с куки на края. Това, че изчезналото момиче, по думите на водача Сим Шуп, както и на ханджията и лодкаря, било и младо, и хубаво, а другарят му като че ли доста заможен, бе достатъчно, за да изостри интереса на тази група дървари и служители в хана до степен, която преливаше в скръб. Към това се добавяше и голямото недоумение как в такъв хубав и безветрен ден е могла да стане такава странна злополука.
Но това, което породи много по-голяма възбуда след съвсем малко време, бе фактът, че точно по пладне един от търсачите с канджи — Джон Поул, дървар — най-после сполучи да извади на повърхността Робърта, като я закачи за полата, и тя имаше несъмнени следи от удари по лицето (по устата, носа и около дясното око) — нещо, което на всички, помагащи в търсенето, веднага се видя съмнително. Наистина Джон Поул, който, с Джоу Рейнър на греблата, успя да я извади на повърхността, възкликна, щом я зърна:
— Бедното, мъничкото ми! Че тя не тежи, кажи-речи, никак! Чудно ми е как е могла изобщо да потъне.
След това се пресегна, хвана я със силните си ръце, положи я, мокра и безжизнена, в лодката, а другарите му дадоха знак на другите търсачи, които бързо се събраха около тях. Джон Поул отметна дългата й гъста кестенява коса, разбъркана от движението на водата и покрила лицето, и добави:
— И таз хубава, Джоу! Я виж тук. Май че нещо трябва да е чукнало малката! Я виж тук, Джоу! — И скоро групата дървари и гости на ханчето, заобиколили ги с лодките си, загледаха кафеникавосините белези по лицето на Робърта.
