Мейсън беше нисък, широкоплещест и як мъж, но в юношеските си години бе имал нещастието да загрози иначе приятното и дори привлекателното си лице със счупен нос, който му придаваше доста отблъскващ, дори злобен вид. Въпреки това той съвсем не беше злобен. По-скоро романтичен и сантиментален. В детството си бе страдал от немотия и липса на грижи, което го караше в по-сетнешни и малко по-благополучни години да гледа на хората, към които животът е бил по-благосклонен, като на прекалено облагодетелствани. Син на вдовица на беден земеделски стопанин, беше виждал колко трудно е на майка му да свърже двата края и на дванадесетгодишна възраст вече се беше отказал почти от всички детски удоволствия, за да й помага. А после, на четиринадесет години, когато се пързаляше с кънки, падна и си счупи носа така, че завинаги обезобрази лицето си. По-нататък, понеже чувстваше неизгодното си положение в съперничеството с другите младежи (те винаги печелеха вниманието на тези момичета, които най-много харесваше), Мейсън бе станал извънредно чувствителен към недостатъка във външността си. И то постепенно се превърна в онова, което фройдистите обикновено наричат психосексуална травма.
Обаче на седемнадесет години сполучи да спечели симпатиите на издателя и редактора на бриджбъргския вестник „Рипъбликън“ дотолкова, че в крайна сметка бе назначен като официален местен репортер в града. По-сетне стана кореспондент от окръга Катараки на такива вестници като „Таймз Юниън“ в Олбъни и „Стар“ в Ютика и в края на краищата стигна дотам, че на деветнадесетгодишна възраст си осигури възможността да изучава право в кантората на някой си бивш съдия Дейвис Ричофър от Бриджбърг. А няколко години по-късно, когато му признаха адвокатски права, няколко окръжни политици и търговци го взеха под покровителството си и се погрижиха да бъде избран в долната законодателна камара на щата за шест последователни години и там, благодарение на скромната и същевременно хитра и честолюбива готовност да постъпва както му се нареди, спечели благоволението на големците в столицата, като същевременно запази благосклонността на покровителите си в родния град. Сетне, когато се върна в Бриджбърг, понеже притежаваше известна ораторска дарба, първо получи поста помощник-прокурор за четири години, след това бе избран за финансов ревизор, а после прокурор за два срока от по четири години. Достигнал такова високо положение в местното общество, той успя да се ожени за дъщерята на един аптекар в града и доби от нея две деца.
За станалата злополука вече беше чул от госпожица Сондърз всичко, каквото тя знаеше за удавянето, и също както на следователя веднага му беше минало през ума, че шумът, който вероятно ще се вдигне около такова дело, може да е тъкмо онова, което му трябва, за да закрепи своя поразклатил се политически престиж, и което да реши въпроса за бъдещето му. Във всеки случай беше дълбоко заинтересуван. Затова сега, когато зърна Хейт, открито прояви живия си интерес към случката.
— Е, полковник Хейт?
— Господин Орвил, току-що се връщам от Голямата чапла. Струва ми се, че тоя път съм пипнал един случай за теб, който ще ти коства доста време.
Големите очи на Хейт се пулеха и намекваха много повече от онова, което се криеше в уклончивата му първа забележка.
— Искаш да кажеш това удавяне там? — попита в отговор прокурорът.
— Да, драги. Тъкмо това — отвърна следователят.
— Имаш някакви основания да мислиш, че тая работа не е съвсем чиста?
— Е, да си кажа правата, Орвил, според мен надали може да има някакво съмнение, че тук имаме работа с убийство. — Изпъкналите очи на Хейт мрачно блестяха. — Разбира се, по добре е да не се рискува и аз ти казвам това под секрет, защото и сега още не съм съвсем сигурен дали тялото на оня млад мъж не е наистина в езерото. Но ми изглежда крайно подозрително, Орвил. Целия ден вчера и днес не по-малко от петнадесет мъже с гребни лодки са претърсвали южната част. Накарах много от момчетата да измерят дълбочината тук и там и никъде няма повече от двайсет и пет фута. Но досега няма и помен от него. Те изкараха момичето към един часа вчера, след като бяха търсили едва няколко часа, и да знаеш само колко хубаво е това момиче, Орвил… съвсем младичко, не повече от осемнадесет или двадесетгодишно според мен. Но има някои много подозрителни обстоятелства в цялата работа, които ме карат да мисля, че той не се е удавил. Всъщност никога досега не съм виждал случай, който толкова много да ми е приличал на дяволско престъпление.
При тези думи той затършува в десния джоб на доста износеното си и увиснало като торба ленено сако и най-после измъкна писмото на Робърта и го подаде на приятеля си, като придърпа един стол и седна, докато прокурорът пристъпи към четенето.
— Да, това наистина изглежда доста подозрително, а? — заяви Мейсън, когато свърши. — Казваш, че още не сте го намерили. Добре, влезе ли във връзка с тая жена, да видиш какво знае тя за тая работа?
