За Орвил Мейсън бе лесно да изпита съчувствие към семейството, което, както му се видя от пръв поглед, вероятно като самия него е било изложено на ударите, униженията и оскърбленията на живота. Когато пристигна със служебната си кола към четири часа следобед в този съботен ден, той видя пред себе си старата разнебитена къща и самия Тайтъс Олдън, който по ръкави и комбинезон се качваше откъм свинарника в подножието на хълма и лицето и цялата му фигура подсказваха, че това е човек, непрекъснато измъчван от съзнанието, че се е провалил в живота. И сега Мейсън съжали, че не се беше обадил по телефона, преди да тръгне от Бриджбърг, защото му беше ясно, че новината за смъртта на дъщерята щеше да бъде ужасен удар за такъв човек. В същото време Тайтъс, забелязал идващия Мейсън, и решил, че може да е някой, който ще пита за пътя, учтиво доближи.
— Вие ли сте господин Тайтъс Олдън?
— Да, господине, така се казвам.
— Господин Олдън, аз съм Мейсън. От Бриджбърг, прокурор на окръга Катараки.
— Да, господине — отговори Тайтъс, учуден какво ли странно нещо е накарало прокурора на такъв далечен окръг да го търси и да пита за него. А Мейсън сега гледаше Тайтъс и не знаеше как да започне. Жестокостта на новината, която трябваше да съобщи… каква съкрушителна сила можеше да има върху такъв явно хилав и безпомощен човечец. Бяха се спрели под една от големите тъмни ели пред къщата. Вятърът шепнеше в иглите й предвечната си песен.
— Господин Олдън — заговори Мейсън по-сериозно и по-благо, отколкото му бе обикновено присъщо, — вие сте баща на момиче, което се казва Бърт или може би Албърта, нали? Не съм сигурен дали съм налучкал правилно името.
— Робърта — поправи го Тайтъс Олдън и усети нервите му да се опъват от предчувствие за нещо нередно.
И Мейсън, преди навярно да лиши този човек от възможност да го осведоми свързано за всичко, което искаше да узнае, започна да го разпитва:
— Да знаете случайно по тия места някой младеж на име Клифърд Голдън?
— Не си спомням да съм чувал някога за подобно лице — бавно отговори Тайтъс.
— Или Карл Грейъм?
— Не, господине. Не си спомням човек и с такова име.
— Така си и мислех — рече Мейсън повече на себе си, отколкото на Тайтъс. — Впрочем — хитро добави той със заповеднически тон — къде е дъщеря ви сега?
— Ами че в Ликъргъс. Там е на работа. Но защо питате? Да не е направила нещо лошо… или да е идвала при вас за нещо? — Той успя криво-ляво да се усмихне, но сиво-сините му очи гледаха вече тревожно: в тях се четеше недоумение.
— Един момент, господин Олдън — продължи Мейсън благо, но въпреки това много твърдо и убедително, — ще ви обясня всичко след един миг. Но първо искам да ви задам няколко необходими въпроса. — И той загледа Тайтъс сериозно и съчувствено. — Кога сте видели дъщеря си за последен път?
— Ами че тя тръгна оттук във вторник сутринта за Ликъргъс. Тя работи във фабриката за яки и ризи на дружество „Грифитс“. Но…
— Чакайте, един момент — настоя решително прокурорът. — Ще ви обясня всичко след малко. Сигурно е била тук за събота и неделя. Така ли?
— Беше тук при нас около месец в отпуска — обясни бавно и точно Тайтъс. — Не се чувстваше съвсем добре, та беше дошла у дома да си почине. Но беше добре, когато си тръгна. Да не искате да кажете, господин Мейсън, че й се е случило нещо лошо, а? — Той вдигна дълга почерняла ръка до брадата и бузата си с изражение на тревожен въпрос. — Ако мислех, че има нещо такова? — Старецът прокара ръката през оредяващата си прошарена коса.
— Имате ли някакво известие от нея, откакто си е заминала? — спокойно продължи Мейсън, твърдо решил да изтръгне колкото може повече практически сведения, преди да нанесе страшния удар. — Да ви е съобщила нещо, че отива някъде другаде, а не обратно в Ликъргъс?
— Не, господине, нямаме. Да не е някак пострадала, а? Да не е извършила нещо, което да я е вкарало в беда? Не, това не може да бъде. Но вашите въпроси! Вие така говорите… — Той вече леко трепереше; ръката, която беше вдигнал до тънките си бледи устни, видимо безцелно шареше около устата.
Но вместо да му отговори, прокурорът извади от джоба си писмото от Робърта до майка й и като му показа само почерка на плика, попита:
— Това почеркът на дъщеря ви ли е?
— Да, господине, това е нейният почерк — отговори Тайтъс с леко повишен тон. — Но какво значи това, господин прокурор? Откъде имате това? Какво има вътре? — Той разтревожено стисна ръце, защото сега ясно прочете в очите на Мейсън нещо трагично. — Какво е това… това… дето е писала тя в писмото? Вие сте длъжен да ми кажете… ако нещо се е случило на моето момиче!
Той се заоглежда възбудено, сякаш с намерението да се върне в къщата да търси помощ… да разкаже на жена си за обхваналия го ужас… а Мейсън, като видя до какво отчаяние го е докарал, веднага го хвана здраво, но дружелюбно за ръцете и заговори:
