— Господин Олдън, това е един от онези черни моменти, каквито настъпват в живота на някои от нас, когато човек трябва да събере цялата си смелост. Колебая се дали да ви го кажа, понеже съм видял доста нещо в живота и зная колко много ще страдате.
— Тя е ранена! Може да е умряла! — възкликна Тайтъс с почти писклив глас и зениците на очите му се разшириха.
Орвил Мейсън кимна.
— Робърта! Първата ми рожба! Боже мой! Господи боже! — Тялото му се сгърчи като от удар и той се облегна на съседно дърво. — Но как? Къде? Във фабриката, от машина? О, мили боже! — Той се обърна, сякаш искаше да отиде при жена си, а якият прокурор със счупения нос се помъчи да го задържи.
— Един миг, господин Олдън, един миг. Не бива още да отивате при жена си. Аз зная колко е тежко това, колко ужасно, но нека да ви обясня. Не в Ликъргъс. Не от някаква машина. Не! Не… Тя се е удавила! В езерото Голямата чапла. Била е там на излет в четвъртък, разбирате ли? Чувате ли? Удавила се е в Голямата чапла в четвъртък с лодка. Лодката се преобърнала.
Възбудените ръкомахания и думи на Тайтъс така смутиха прокурора, че той се видя неспособен да обясни толкова спокойно, както би искал, как е станало удавянето, дори ако се приемеше, че е било обикновен нещастен случай. От момента, когато Мейсън употреби думата „смърт“ във връзка с Робърта, душевното състояние на Олдън напомняше направо умопобърканост. След първите си въпроси той издаде редица почти зверски стонове, като че ли му беше пресекнал дъхът. В същото време се сви, сгърчи се като от болка, сетне плесна с ръце и ги притисна до слепите си очи.
— Моята Робърта мъртва! Моята дъщеря! О, не, не, Робърта! О, боже мой! Не се е удавила! Това не може да е вярно! А майка й ми говори за нея само преди един час. Това ще я съсипе, когато чуе. И на мен ще ми докара смъртта. Ще я докара. О, моето нещастно, скъпо, скъпо дете! Обичното ми! Нямам сили да понеса такова нещо, господин прокурор.
Той увисна тежко и уморено в ръцете на Мейсън, който се мъчеше да го държи, колкото може. После, след миг, се обърна въпросително, с недоумение към входната врата на къщата и се втренчи в нея като някой безумен.
— Кой ще й го каже? — попита той. — Как може човек да й го каже?
— Но, господин Олдън — успокояваше го Мейсън, — заради самия вас, заради жена ви трябва да ви помоля да се успокоите и да ми помогнете да разгледам тоя въпрос така сериозно, както бихте го разгледали вие, ако не ставаше дума за дъщеря ви. В тая работа има много повече, отколкото можах да ви разкажа. Но трябва да запазите спокойствие. Трябва да ми позволите да ви обясня. Всичко това е действително ужасно и аз всецяло ви съчувствам. Зная какво значи то за вас. Но има известни страшни и мъчителни факти, които трябва да научите. Слушайте, слушайте.
И тогава, все още хванал Тайтъс за ръка, той му разказа колкото можеше по-бързо и по-убедително разните допълнителни подробности и подозрения във връзка със смъртта на Робърта, най-после му даде да прочете писмото и завърши с думите:
— Престъпление! Престъпление, господин Олдън! Ето какво мислим ние в Бриджбърг или поне така предполагаме; направо убийство, господин Олдън, ако го наречем с жестокото му, безсърдечно име.
Той замълча, докато Олдън, поразен от това — от престъпния елемент, не сваляше очи от него, сякаш не беше способен да го разбере напълно. И докато той гледаше, Мейсън продължи:
— И колкото и да зачитам вашите чувства, като главен представител на закона в моя окръг, сметнах за мой личен дълг да дойда тук днес да разбера дали има нещо, което вие или жена ви, или някой друг от семейството знае за тоя Клифърд Голдън или Карл Грейъм, или който и да е той, подмамил дъщеря ви на това усамотено езеро в планината. И макар да зная колко неизмеримо страдате сега, господин Олдън, твърдя, че трябва да желаете и да чувствате за свой дълг да направите всичко, каквото можете, за да ни помогнете да изясним тая работа. Това писмо тук като че ли подсказва, че поне жена ви знае нещо относно тоя тип… най-малкото името му. — И Мейсън настойчиво и многозначително почука с пръст по писмото.
В момента когато предполагаемият елемент на насилието и злото, извършени спрямо дъщеря му, беше добавен към непрежалимата му загуба, достатъчно силният животински инстинкт, както и любопитство, отвращение и страст към преследване, вродени у Тайтъс, го накараха да възстанови равновесието си дотолкова, че мълчаливо и задълбочено да се вслуша в това, което разказваше прокурорът. Дъщеря му не само се удавила, но била убита, и то от някакъв младеж, за когото според това писмо тя имала намерение да се омъжи! Чудно, че жена му е знаела, а той — не. И че Робърта не е искала той да знае.
