Мейсън веднага изскочи от къщата да повика Крейн или някой друг лекар и пак така бързо се завърна с госпожа Уилкокс и дъщеря й. А след това чакане… чакане, докато не дойдоха първо разни съседи, а най-сетне и доктор Крейн, с когото се посъветва дали ще може още същия ден да поговори с госпожа Олдън за крайно важната тайна, довела го тук. Доктор Крейн, под дълбокото впечатление от сериозния вид и юридическия език на господин Мейсън, заяви, че може да е дори най-добре да направи така.
И най-после госпожа Олдън, свестена с хероин и подкрепена от утешенията и съболезнованията на всички присъстващи, бе доведена до състояние, в което можеше бавно и с много увещания да бъде запозната първо със смекчаващите вината обстоятелства, а след това да бъде разпитана относно самоличността на загадъчния мъж, споменаван в писмото на Робърта. Единственото лице, за което, доколкото госпожа Олдън можа да се сети, Робърта бе споменавала, и то само веднъж, по Коледа, че й обръщало особено внимание, бил Клайд Грифитс, племенник на богатия Самюъл Грифитс от Ликъргъс, и началник на отделението, където работела Робърта.
Но както Мейсън и самите госпожа и господин Олдън веднага решиха, това само по себе си положително не можеше още да значи, че племенникът на такъв голям човек може да бъде обвинен в убийството на Робърта. Богатство! Обществено положение! Наистина Мейсън бе склонен да се позабави и поразмисли, преди да отправи подобно обвинение. Защото социалната разлика между този мъж и това момиче според него беше много голяма. И въпреки всичко можеше да е наистина така. Защо не? Не беше ли допустимо младеж с такова сигурно положение повече от всеки друг да е бил способен да поддържа безотговорна тайна връзка с момиче като Робърта, щом тя е била толкова привлекателна според думите на Хейт? Не работеше ли тя във фабриката на чичо му? И не беше ли бедна? Освен това, както Хейт бе вече споменал, с когото и да е било това момиче в момента на смъртта си, то не се беше поколебало да съжителства с него преди женитбата. А не беше ли такова поведение присъщо за един богат и разглезен младеж към бедна девойка? Поради собствените му сблъсквания на младини с прищевките на случайни и наследствени богаташи, тази мисъл му се видя твърде вероятна. Проклетите богаташи! Безчувствените богаташи! А ето че майка й и баща й явно вярваха най-твърдо в нейната невинност и добродетел.
От по-нататъшното разпитване на госпожа Олдън стана ясно само, че тя никога не е виждала този младеж и никога не е дори и чувала за някой друг. Единствените допълнителни сведения, които тя и съпругът й можеха да му дадат, бяха, че през време на последния си престой у дома в течение на един месец Робърта не се чувствала съвсем добре — ходела отпусната из къщата и често си почивала. Също, че писала редица писма, които предавала на раздавача или пускала в пощенската кутия на кръстопътя под тях. Нито господин Олдън, нито съпругата му знаеха до кого са били адресирани, при все че раздавачът вероятно щеше да знае, както бързо си помисли Мейсън. Също през този период тя се е занимавала с шев и си направила няколко рокли, не по-малко от четири. А към края на престоя имала редица телефонни разговори — с някой си господин Бейкър, както Тайтъс чул да казва господин Уилкокс. На заминаване взела само багажа, който донесла със себе си — малкия си куфар и пътната чанта. На гарата предала куфара на багаж сама, но дали за Ликъргъс, или някъде другаде, Тайтъс не можеше да каже.
Изведнъж, понеже отдаваше доста голямо значение на името Бейкър, в ума на Мейсън се подредиха „Клифърд Голдън! Карл Грейъм! Клайд Грифитс!“ и веднага еднаквите начални букви и сходното звучене на имената привлякоха вниманието му. Поразително съвпадение наистина, ако същият този Клайд Грифитс нямаше нищо общо с престъплението! И изпита желание да отиде веднага при пощенския раздавач и да го разпита.
Но понеже Тайтъс Олдън беше важен не само като свидетел за установяване самоличността на трупа на Робърта и съдържанието на чантата, оставена от нея на гара Ловната хижа, но също и за да убеди раздавача да говори, без да премълчава, той го помоли да се облече и да го придружи, като го увери, че ще го пусне да се върне на следващия ден.
