И тозчас, породена най-много от религията, условностите и общата подозрителност на провинциалното земеделско население към целия градски живот и непонятността и заплетеността на безбожните му обичаи, в ума му възникна мисълта за някой градски прелъстител и измамник, с когото Робърта се е запознала след отиването си в Ликъргъс и който е успял да я залъже с обещанието да се ожени за нея, което не е било искрено. И веднага в душата му пламна страхотно и неудържимо желание да отмъсти на всеки, който е могъл да замисли такова ужасно престъпление, както това срещу дъщеря му. Нехранимайко! Прелъстител! Убиец!
Жена му и той тука си мислеха, че Робърта спокойно, сериозно и щастливо върви по своя труден, честен път в Ликъргъс, за да преживява самата тя, а да помага и на тях. Пък от четвъртък следобед до петък тялото й е лежало на дъното на езерото. А те са спали в удобните си легла, ходили из къщи, без през ум да им мине нещо за страшната й съдба. И сега тялото й е в чужда стая или някъде в морга; никой от онези, които така са я обичали, не може да го види, нито да се погрижи за него, а утре студени, безразлични чиновници ще го пренесат в Бриджбърг.
— Ако има бог — възбудено възкликна Тайтъс, — той не ще допусне такъв негодник да остане ненаказан! О, не, не ще допусне! — И той неочаквано процитира: — „Още не съм видял чедата на праведния изоставени или да просят хляб.“ — И в същия миг, треперещ от жажда да действа, добави: — Трябва още сега да говоря за това на жена си. Да, да, трябва! Не, не, вие почакайте тук. Аз трябва да й го кажа пръв, и то сам. Ще дойда пак. Ще дойда пак. Вие ме почакайте тук. Зная, че то ще я съсипе. Но трябва да го узнае. Може тя да ни каже кой е той и тогава може да го хванем, преди да е успял да избяга надалеч. Ах, нещастното ми момиченце! Бедничката ми скъпа Робърта! Добричката ми, мила, честна дъщеричка!
И така, говорейки като насън, с изписано в очите и на лицето полубезумно страдание, той се обърна и със сковани, механични движения на автомат повлече крака към пристройката, където, както знаеше, госпожа Олдън готвеше някакви по-специални ястия за другия ден, който беше неделя. Но когато стигна там, Тайтъс се спря на прага, без да смее да пристъпи по-нататък — фигура, въплътила в себе си цялата трагедия на безпомощното човечество, изправило се пред безмилостните, необясними и равнодушни сили на живота!
Госпожа Олдън се обърна и като видя напрегнатото му изражение, отпусна безжизнено ръце: скритата в погледа му мисъл в миг прогони от лицето й нейния простичък, уморен, но все пак мирен размисъл.
— Тайтъс! За бога! Какво е станало?
Вдигнати ръце, полуотворена уста, някак неестествено, странно и неочаквано присвили се и сетне широко отворили се очи, а после една дума:
— Робърта!
— Какво й е? Какво й е? Тайтъс… какво й е?
Мълчание. Пак това нервно потрепване на устата, очите, ръцете. После:
— Умряла! Тя е била… била е удавена!
След това, изгубил сетни сили, той рухна на пейката, сложена до самата врата. А госпожа Олдън се втренчи за миг, без да може напълно да го разбере, сетне схвана всичко и без дума тежко се свлече на пода. Тайтъс я загледа и кимна с глава, сякаш искаше да каже: „Напълно правилно. Така трябваше да стане. Мигновено избавление за нея, да не мисли за този ужасен факт.“ А след това бавно се надигна, отиде при жена си, коленичи и я сложи по гръб. После бавно излезе през вратата, обиколи до предната страна на къщата, където Орвил Мейсън седеше на разрушените стъпала пред входа, гледаше следобедното слънце на запад и размишляваше унесено за скръбната вест, която този жалък, некадърен земеделец съобщаваше на жена си. И в момента дори му се искаше да беше всичко другояче, да можеше да няма такова дело, колкото и да беше изгодно за него.
Но сега, щом зърна Тайтъс Олдън, той скочи и избърза пред приличащия на скелет старец в пристройката. Когато видя госпожа Олдън, дребничка почти колкото дъщеря си, да лежи отпусната и неподвижна, Мейсън я вдигна със силните си ръце, внесе я през столовата във всекидневната, където имаше старомоден шезлонг, и я положи на него. Там провери пулса й и изтича да донесе вода, като се оглеждаше да види някого — син, дъщеря, съсед, когото и да било. Като не откри никого, забърза обратно с водата да й лисне малко на лицето и ръцете.
— Има ли тук някъде лекар? — обърна се той към Тайтъс, който стоеше сега на колене до жена си.
— В Билц… да… доктор Крейн.
— Имате ли… има ли някой тук наблизо телефон?
— Господин Уилкокс. — Тайтъс посочи към къщата на Уилкокс, чийто телефон съвсем наскоро беше използвала Робърта.
— Наглеждайте я. Аз сега ще се върна.
