Така, макар след обеда да ходиха да се къпят и да танцуват, а после той се върна с Харли Багот и Бъртин във вилата на Кранстън (Сондра отиде на Боровия нос с обещанието да се срещне с него сетне на вечеря у Хариът) умът му все още беше зает с мисълта, че трябва да се сдобие с тези вестници при пръв удобен случай. От друга страна, както сега виждаше, единствената възможност щеше да е, ако сполучеше да спре на път от вилата на Кранстън при Хариът и да си купи един или всичките вестници; в противен случай щеше да му се наложи да дойде някак до Казиното сутринта, преди да тръгнат за Мечото езеро. Трябва да ги вземе! Трябва да узнае, ако изобщо има някакви новини, какво се говори или върши във връзка с тази удавила се девойка.
Но на път за вилата на Хариът не можа да се сдобие с вестниците. Още не бяха дошли. Нямаше нито един вестник и у Хариът, когато той пристигна. Ала както седеше на верандата около половин час по-късно и разговаряше, макар и да мислеше за всичко това, появи се самата Сондра и обяви:
— Хей, хора, слушайте! Имам нещо да ви кажа. Двама души са се удавили тая сутрин или вчера горе на Голямата чапла, ей сега ми го разправи Бланч Лок по телефона. Тя е горе на Тримилевия залив днес и ми каза, че са намерили трупа на момичето, но не и на мъжа. Удавили са се някъде в южната част на езерото, каза тя.
В миг Клайд седна изправено на стола си, скован и пребледнял, устните му — безкръвна черта, очите — загледани не в нещо тук, а по-скоро в далечната сцена на Голямата чапла: високите борове, тъмната вода, поглъщаща Робърта. Значи, са намерили нейното тяло. Сега дали ще повярват, че и неговият труп е долу на дъното, както го беше замислил? Но трябва да слуша! Трябва да чуе, въпреки че му се вие свят.
— Тъй ли! Жалко! — забеляза Бърчърд Тейлър, като спря да дрънка на мандолина. — Някой познат ли е?
— Тя каза, че не е чула още.
— Никога не съм харесвал това езеро — обади се Франк Хариът. — Прекалено е усамотено. Татко, аз и господин Рандол ходихме там на риба миналото лято, но не останахме дълго. Много е мрачно.
— Ние бяхме там преди три седмици… не помниш ли, Сондра? — додаде Харли Багот. — Ти не го хареса.
— Да, помня — отговори Сондра. — Ужасно безлюдно място. Не мога да си представя някой да е искал да отиде там за нещо.
— Е, надявам се, че не е някой познат оттук — заключи замислено Бърчърд. — Би ни поразвалило забавленията тука за известно време.
Клайд несъзнателно облиза сухите си устни и преглътна, за да навлажни сухото си вече гърло.
— Не вярвам в някой от днешните вестници да има вече нещо за това. Погледнал ли е някой? — попита Уайнът Фант, която не беше чула първите думи на Сондра.
— Няма никакви вестници — забеляза Бърчърд Тейлър. — А освен това надали ще има в тях изобщо нещо, нали Сондра каза, че току-що го е чула по телефона от Бланч Лок. Тя е близо там.
— Ах, да, вярно.
Но все пак дали не можеше да има нещо в това следобедно шаронско вестниче… май че беше „Банър“? Дано може да го види още тази вечер!
Сега пък друга мисъл! Боже господи! Тя му дойде за първи път. Стъпките му! Дали са останали в калта на брега? Не беше се дори и обърнал да погледне, както бързо се измъкна от водата. А нима не е могло да има? И тогава нямаше ли да разберат и да тръгнат да го гонят — човека, когото бяха видели онези трима мъже? Клифърд Голдън! Пътуването тази сутрин. Отиването му до вилата на Кранстън с тяхната кола. Този мокър костюм в стаята му във вилата! Дали в негово отсъствие някой вече не е влизал в стаята му да види, да огледа, да поразпита… може би да отвори куфара му? Някой полицай? Боже! Костюмът е там, в куфара? Но защо е в куфара или изобщо близо до него? Защо не го скри той по-рано… защо не го хвърли например в езерото с вързан за него камък? Така щеше да остане на дъното. Боже! Какво е мислил в това отчаяно положение? Смятал е, че има нужда от този костюм?
Сега се беше изправил, вцепенен и душевно, и физически, очите му изцъклени за миг. Трябва да се махне оттук. Трябва да се върне там веднага и да се отърве от този костюм… да го хвърли в езерото… да го скрие някъде в тази гора зад вилата. И все пак… нямаше как да го направи тъй бързо… да напусне още сега, след този лек разговор за удавянето на девойката. Как би изглеждало това?
И също тъй бързо му дойде мисълта: „Не… запази спокойствие… не показвай и следа от каквато да било възбуда, ако можеш да се сдържиш… дай си хладен вид… направи някаква незначителна забележка, ако можеш.“
Така той събра колкото имаше духовни сили, приближи се до Сондра и рече:
— Много жалко, нали?
Той го каза с глас, който прозвуча като че ли естествено, но можеше всеки миг да затрепери и пресекне. Коленете и ръцете му трепереха също.
— Наистина много жалко — отвърна Сондра, като се обърна сега само към него. — Винаги ми е много неприятно да чуя такова нещо, а на теб? Мама така се тревожи за Стюърт и мен, като скитаме тъй по езерата.
