Ето сега е в тази чудесна кола. А Сондра, както и Бъртин го чакат. Ще трябва да каже, че току-що пристига от Олбъни, че е бил изпратен там с някакво поръчение от чичо си и това му е отнело всичкото време от вторник. И макар че би трябвало да бъде блажено щастлив със Сондра, въпреки това не може да се отърве от всички тези ужасни неща, за които сега през цялото време ще бъде принуден да мисли. Опасността, че по някакво недоглеждане не е съвсем прикрил следите си, водещи към него! И ако не е? Изобличение! Задържане! Може би прибързано и несправедливо осъждане… дори наказание! Освен ако успее да обясни този случаен удар. Край на всичките му мечти във връзка със Сондра… Ликъргъс… големия живот, който е рисувал за себе си. Но дали ще може да обясни това? Дали ще може? Боже господи!
От петък сутрин до обеда на следващия вторник, заобиколен от всичко онова, което го бе толкова увличало и въодушевявало по-рано, Клайд се терза от неописуеми страхове и ужаси. Защото, въпреки че още на вратата на вилата бе посрещнат от Сондра и Бъртин, които го отведоха в отредената за него стая, той неволно мислеше само за разликата между всяко удоволствие тук и грозящия го незабавен и пълен провал.
Когато влезе, Сондра нацупено му пошепна така, че да не чуе Бъртин:
— Лошо момче! Да останеш там цяла седмица, докато можеше да бъдеш тук горе. А Сондра да подготвя всичко за теб! Трябва хубаво да те напляскат. Днес щях да се обаждам да разбера къде си. — А в същото време очите й издаваха обзелото я увлечение по него.
И той въпреки тревожните си мисли успя весело да се усмихне, защото, щом се озова в нейно присъствие, дори и ужасът от смъртта на Робърта и грозящата го сега опасност като че ли намаляха. Дано само всичко мине добре… да няма следа, която да го издаде! Открит път! Чудесно бъдеще! Красотата на Сондра! Нейната обич! Нейното богатство. И все пак, след като го въведоха в стаята (куфарчето бе внесено там по-преди), веднага започна да се тревожи за костюма. Той беше влажен и омачкан. Трябва да го скрие, може би на една от горните полици в някой вграден гардероб. И в същия миг, когато остана сам и заключи вратата, той го извади, мокър, омачкан и с калта от бреговете на Голямата чапла, останала по крачолите… но реши, че може би ще е по-добре да го остави заключен в куфарчето до вечерта, когато ще успее по-добре да реши какво да го прави. А всичко друго, с което бе облечен този ден, направи на вързоп, за да го даде за пране. И докато вършеше това, с потресаващ ужас осъзна тайната и драмата, и страданията в своя живот: всичко, което бе преживял след идването си на Изток и колко малко бе взел от младостта си. Колко малко всъщност вземаше и сега. Просторността и великолепието на тази стая в сравнение със стаичката му в Ликъргъс. Колко странно е изобщо, че е тук след всичко станало вчера. Сините води на това блеснало пред вилата езеро, сравнени с по-тъмните води на Голямата чапла. А на зелената морава, която се простира от тази светла, солидна голяма къща с обширна веранда и пъстри раирани сенници до самия бряг на езерото, Стюърт Финчли и Вайълет Тейлър заедно с Франк Хариът и Уайнът Фант, облечени с най-елегантни спортни дрехи, играят тенис, докато Бъртин и Харли Багот се излягат в сянката на люлка с шарен навес.
След като се окъпа и преоблече, Клайд прие весел вид, макар нервите му да бяха все още опънати, а състоянието неспокойно. После слезе при Сондра, Бърчърд Тейлър и Джил Тръмбул, които се смееха над някакви забавни преживелици през време на разходката с моторница предишния ден.
Джил Тръмбул му подвикна, когато го видя да излиза:
— Здравей, Клайд! Криеш ли се от нас, или какво? Не съм те виждал не знам откога.
А той, след като се усмихна тъжно на Сондра, закопнял както никога преди за нейното съчувствие и обич, седна на парапета на верандата и отговори колкото можеше по-спокойно:
От вторник бях по работа в Олбъни. Там е една жега… Чудесно е, че съм тук днес. Кои са тук?
И Джил с усмивка отговори:
— О, почти всички. Вчера видях Ванда при Рандол. А Скот е писал на Бъртин, че ще дойде на Боровия нос идущия вторник. Както ми изглежда, кажи-речи, никой не отива на езеро Грийнууд тая година.
Последва продължително и задълбочено разискване защо Грийнууд не е вече онова, което беше. И изведнъж Сондра възкликна:
— Това ме подсеща! Трябва да телефонирам днес на Бела. Тя обеща да дойде горе в Бристол за изложбата на коне по̀ идущата седмица.
