— Да, знам. — Гласът му стана дрезгав и тромав. Той едва изговаряше думите. Те излизаха глухи, сподавени. Устните му се стиснаха в още по-тънка бяла резка, отколкото преди. Лицето му пребледня още повече.
— Я, какво ти е, Клайди? — попита го внезапно Сондра и го загледа по-внимателно. — Изглеждаш толкова блед! Твоите очи! Нещо да се е случило! Да не ти е лошо тая вечер или то е от осветлението тук?
Тя се обърна да погледне някого от другите, за да се увери, после погледна пак него. И Клайд разбра колко безкрайно важно е да изглежда някак иначе, само и само да не е така, както го описа тя, затова се стегна колкото можеше и отговори:
— О, не. Трябва да е от светлината. Положително е от светлината. Вчера… вчера беше тежък ден за мен и това е всичко. Като че ли не трябваше да идвам тук тая вечер. — И се насили да й отправи най-неестествена, най-невъзможна усмивка.
А Сондра го загледа с безкрайно съчувствие и каза:
— Толкова ли се е уморил моят Клайди-Майди от работата вчера? Че защо не ми го каза мойто момче тая сутрин, вместо да прави всичко, каквото сме правили днес? Искаш ли да кажа на Франк да те откара у Кранстън? Или може би ще се качиш в неговата стая да си полегнеш? Той няма да има нищо против, сигурна съм. Да го попитам ли?
Тя се обърна, като да заговори Франк, но Клайд, почти изпаднал в паника от последното й предложение и все пак търсейки някакво извинение, за да си отиде, възкликна горещо, макар неуверено:
— Недей, моля ти се, недей, скъпа! Аз… аз… не искам да го правиш. Ще ми мине. Може и да се кача горе след малко, а може и да си отида малко по-рано, ако ти ще си тръгнеш скоро, но не и сега. Не се чувствам съвсем както би трябвало, но ще ми мине.
Сондра, поради принудения и както й се стори дори ядосан тон на Клайд, се въздържа и му каза:
— Добре, сладкият ми. Добре. Но ако не ти е добре, бих искала да ми позволиш да помоля Франк да те закара с колата или да се качиш горе. Той няма да има нищо против. А после, след малко, към десет и половина, аз ще се сбогувам и ти можеш да дойдеш с мен до вашата вила. Аз ще те закарам, преди да се върна у дома, теб и всички други, които искат да си отидат. Няма ли да се съгласи моето момче с нещо такова?
И Клайд отговори:
— Добре, май ще се кача горе да пия чаша вода.
Той изчезна в една от просторните бани в дома на семейство Хариът, заключи вратата и седна да мисли, да мисли… за това, че трупът на Робърта е намерен, за възможността да има някакви синини, за възможността да са останали следи от неговите крака в калта и песъчливия льос на брега, за този костюм във вилата на Кранстън, за мъжете в гората, за чантата, палтото и шапката на Робърта, за собствената му шапка без подплата, останала да плава по водата… и се чудеше какво да прави сега. Как да постъпва! Какво да говори! Дали да слезе долу при Сондра и да я убеди да си тръгне, или да остане и да страда, да се тормози? И какво ли ще има във вестниците утре? Какво? Какво? И в случай че има някакви съобщения, които да подскажат, че може да търсят него или по някакъв начин да го смятат за съпричастен в това произшествие, дали ще е разумно да тръгне на този излет утре? Или ще е по-разумно да избяга оттук? Сега има малко пари. Може да отиде в Ню Йорк, Бостън, Ню Орлиънз, където е Ратърър… но не… не там, където някой го познава!
О, боже! Колко глупаво беше кроил плановете си досега! Колко грешки! Дали изобщо го беше замислил правилно от самото начало? Дали някога наистина си е представял например, че трупът на Робърта ще бъде намерен в тази дълбока вода? И ето че той се беше появил, изплувал, толкова скоро, още на първия ден, за да свидетелства против него! И макар да се беше записал под чужди имена там горе в ханчетата, дали не беше възможно сега, покрай тримата мъже и това момиче на параходчето, да го проследят? Трябва да мисли, да мисли, да мисли! И да се измъкне оттук колкото може по-скоро, преди да е станало нещо наистина съдбоносно във връзка с този костюм.
Изведнъж усети пристъп на слабост и ужас, реши да се върне долу при Сондра, да каже, че наистина не му е добре и ако тя няма нищо против, би предпочел да се върне във вилата с нея, в случай че това й е възможно. И така, в десет и половина, когато компанията имаше още много часове да се весели, Сондра каза на Бърчърд, че не се чувства добре и го помоли да закара нея, Клайд и Джил до тях, но че сутринта щяла да дойде навреме, когато са се уговорили да тръгнат за Мечото езеро.
