И Клайд, потънал в мрачни размишления дали това, че си отива тъй рано, не е още една от редицата ужасни грешки, с които отбелязва всяка своя крачка в този отчаян и съдбоносен замисъл, най-после се качи на бързата моторница и преди да се усети, се озова във вилата Кранстън. Там се сбогува с Бърчърд и Сондра колкото можеше по-непринудено и с извиняващ се тон и бързо се качи горе, след което се увери, че костюмът е там, където го беше оставил, и няма ни най-малка следа някой да е нарушавал спокойствието на стаята му. Въпреки това той извади дрехите, неспокойно и като се озърташе, ги направи на вързоп, след това се ослуша и изчака тих момент, когато можеше да се измъкне от къщата незабелязан, и най-сетне излезе, сякаш отиваше малко да се поразходи. Сетне, когато се отдалечи по брега на езерото на около четвърт миля от къщата, избра тежък камък и върза костюма за него. А след това с всички сили го захвърли навътре в езерото. Тогава се върна все тъй тихо, мрачно и гузно, както беше излязъл, и продължи да мисли трескаво какво ли ще му донесе утрешният ден и какво ще каже, ако дойде някой да го разпитва.
Идущият ден се зазори след почти безсънна нощ, след тревожни и мъчителни сънища за Робърта, за хора, дошли да го задържат, и за излета, докато най-после стана. Очите му пареха, болеше го всеки нерв. Когато след около час се реши да слезе долу, видя Фредерик (шофьора, който ги доведе предишния ден) да изкарва една от колите. И му поръча да донесе всички сутрешни вестници, излизащи в Олбъни и Ютика. А към девет и половина, когато шофьорът се върна, отиде с тях в стаята си, заключи се и като разгърна един от вестниците, веднага видя крещящите заглавия:
И изведнъж, изтръпнал и пребледнял, се отпусна на един от столовете до прозореца и зачете:
