Смразен и безмълвен, Клайд седеше и размишляваше. Защото нали новината за такова подло убийство, както изглеждаше това според съобщението, наред с факта, че е било извършено толкова близо в околностите, ще породи такава възбуда, че мнозина, може би всички, ще се взират във всеки пристигащ или заминаващ с надеждата да открият описания във вестниците човек? Няма ли да е по-добре тогава, понеже са вече почти по дирите му, да се яви пред властите на Голямата чапла или тук и да направи пълни признания за всичко станало досега, за първоначалния му замисъл и причините за него, като обясни освен това, че в най-последния момент всъщност не я убил, че в душата му настъпила промяна и не е бил в състояние да изпълни кроежите си? Но не. Това би значило да издаде на Сондра и на чичови си онова, което е имало между него и Робърта… и то преди да е съвсем сигурно, че всичко е свършено за него тук. А от друга страна, дали ще му повярват сега, след това бягство… след това съобщение за рани по лицето и? Не изглежда ли действително така, като че ли я е убил, колкото и да се мъчи да обясни, че не е?
Напълно вероятно беше също поне някои от всички, които го бяха видели, да го познаят по отпечатаните описания, макар вече да не носеше сивия костюм, нито сламената шапка. Боже! Те търсеха него или по-точно този Клифърд Голдън, или Карл Грейъм, който приличаше на него, за да го обвинят в убийство! Но ако изглежда точно като Клифърд Голдън и дойдат онези тримата мъже! Побиха го тръпки. И още по-лошо. Това беше нова и ужасна мисъл — и тя проблесна в ума му за първи път в този миг: еднаквостта на инициалите му с неговите! Никога досега не беше помислял за тях в неблагоприятна светлина, но сега му беше ясно, че те бяха пагубни. Защо това не му беше дошло наум преди? Защо? Защо? О, боже!
Тъкмо тогава го повика по телефона Сондра. Обадиха му, че тя го търси. И трябваше да събере всички сили, за да може гласът му да прозвучи естествено. Как е болното й момче тая сутрин? По-добре ли е? Колко ужасно е тая болест да го свие снощи така неочаквано! Дали е наистина добре сега? И дали ще може да дойде на излета? Това е чудесно. Тя толкова се уплашила и така се тревожела цялата нощ, че може да му е много зле и да не иска да дойде. Но той ще дойде, тъй че сега всичко е пак добре. Скъпият! Сладкото й момче! Толкова много ли я обича? Тя е съвсем сигурна, че този излет ще му подейства много добре. Но до пладне, скъпи; тя ще използва всяка минутка, за да се приготви, обаче в един или един и половина всички трябва да бъдат на кея на Казиното. И тогава… о! Колко хубаво ще прекарат там! Той ще дойде с Бъртин и Грант и всички други от тяхната вила, а на кея ще може да се прехвърли в моторницата на Стюърт. Положително ще бъде много весело, ужасно весело, но в момента тя трябва да върви. Довиждане.
И тя пак отлетя като някое пъстрокрило птиче.
Но да чака три часа, докато ще може да се махне оттук и да избегне опасността да се сблъска с някого, който ще търси Клифърт Голдън или Карл Грейъм! Та нали дотогава би могъл да отиде нагоре по брега на езерото в гората… или да седи долу с куфара готов и да наблюдава кой приближава (ако изобщо има някой) по дългата лъкатушна пътека или с моторница през езерото? И ако зърне някого, който му се стори дори съвсем малко подозрителен, би могъл да побегне, нали? После направи точно това: първо се отдалечи в гората, като се озърташе, както би се озъртал някой подгонен звяр. След известно време се върна и ту сядаше, ту крачеше, но непрекъснато се вглеждаше, вглеждаше. (Кой е този човек? Каква е тази лодка? Къде отива? Дали не идва случайно тук? Кой е в нея? Ами ако е полицай… детектив? Тогава да бяга, разбира се… ако има още време.)
Но ето най-после часът е един и моторницата с Бъртин, Харли, Уайнът, Грант и самия него потегля към кея. И когато стигат там, към тях се присъединяват всички други от компанията заедно със слугите. А на Малкия рибен залив, тридесет мили по на север, ги посрещат колите на Багот, Хариът и други и оттам с багажа и лодките ги пренасят четиридесет мили на изток до Мечото езеро, тъй усамотено и приказно, както Голямата чапла.
Каква радост щеше да му доставя този излет, ако отново другото нещо не беше надвиснало над него сега. Какво неизказано удоволствие да бъде близо до Сондра, нейните очи непрекъснато да му говорят колко много го обича! И тя в такова повишено настроение поради неговото присъствие тук, до нея. Но все пак трупът на Робърта е изплувал! И продължават да търсят Клифърд Голдън… Карл Грейъм. Описанието на неговата външност съобщено по телеграфа и обявено навред. Тези тук, всички, в техните лодки и коли, вероятно са го чели. И въпреки това поради близостта с него и неговите връзки… Сондра и семейство Грифитс… не го подозират, дори не помислят за описанието. Ами ако помислят! Ако се сетят! Какъв ужас! Бягство! Изобличение! Полиция! Първите, които ще го изоставят — тези всички, освен може би Сондра. А дори и тя. Да, разбира се, и тя. Ужасът в нейните очи!
