— Хей, вие там! — извика Грант Кранстън. — Тия патици там са мои! Оставете ги на мира.
— Ако те не стрелят по-добре от теб, патиците ще си останат на мира — подхвърли му Бъртин.
Клайд се помъчи да се усмихне, но загледа по посока на звука и се ослуша като подгонено животно.
Какво беше това, което го караше сега да излезе от водата, да се облече и да бяга? Бързай! Бързай! В палатката! В гората, бързо! И най-после той се вслуша в този глас и когато повечето от другите не го гледаха, втурна се в палатката, преоблече се с единствения останал му всекидневен син костюм и кепето, мушна се в гората зад стана — да не може да го види или чуе никой от присъстващите, докато успее да обмисли и да реши, но така, че да е през цялото време по-навътре, да не се вижда откъм езерото, от страх… от страх… кой можеше да каже какво точно означаваха тези изстрели?
Но Сондра! И думите й в събота, и вчера, и днес. Може ли да я остави ей така, без да е сигурен? Може ли? Нейните целувки! Милите й уверения за бъдещето! Какво ли ще си помисли сега тя… и тези другите… в случай че той не се върне? Бележките, които положително ще направят шаронските и другите вестници по повод на това негово изчезване и които положително ще установят идентичността му със същия този Клифърд Голдън или Карл Грейъм, нали?
След това размисли също… не е ли вероятно тези страхове да са неоснователни, да са породени може би не от друго, а от случайни изстрели на минаващи по езерото или в тези гори ловци. И пак се спря, безсилен да реши дали да бяга, или не. Но какво спокойствие навяват тези високи, прави дървета; колко меко и беззвучно се стъпва по този кафяв килим от игли по земята; а тези храсти и гъстаци, под които човек може да легне и да се скрие до падането на нощта! А сетне — напред и напред! Но въпреки всичко тръгна пак назад с намерение да се върне в стана и да види дали там е дошъл някой. (Би могъл да каже, че е отишъл на разходка и се е загубил в гората.)
А в това време зад закриваща ги група дървета, най-малко на две мили западно от стана, се събраха на съвещание Мейсън, Слак и всички други. Малко по-късно, като резултат от това съвещание, докато Клайд още се бавеше и беше се върнал малко по-близо до стана, Мейсън със Суенк, който гребеше, доближи със своето кану и запита тези, които бяха сега на брега, дали между тях има някой си Клайд Грифитс и дали би могъл да го види. И Харли Багот, който беше най-близо, отговори:
— Ами да, разбира се. Трябва да е някъде тук.
А Стюърт Финчли се провикна:
— Ехо-о, Грифитс!
Но отговор не последва.
А Клайд, не чак толкова близо, че да чуе нещо от този разговор, все още се връщаше към стана, много бавно и предпазливо. Мейсън, стигнал до заключението, че търсеният вероятно е някъде наблизо и, разбира се, не подозира нищо, реши все пак да почака няколко минути и нареди на Суенк да навлезе в гората и ако случайно срещне Слак или някого от другите, да предаде един човек да бъде изпратен на изток покрай брега, а друг на запад, докато той — самият Суенк — да тръгне с лодка на изток, както и преди, до ханчето на оттатъшния край, за да може оттам да се съобщи навред за присъствието по тези места на човек, заподозрян в убийство.
Междувременно Клайд беше вече само на три четвърти миля източно от стана и нещо все още продължаваше да му нашепва: „Бягай, бягай, не се бави!“ Но той се бавеше и мислеше: „Сондра, този чудесен живот! Дали ей тъй да си отида?“ И си казваше, може би ще направи по-голяма грешка, като се махне, отколкото ако остане. Ами ако тези изстрели не са значели нищо — да са били ловци, само изстрели по дивеч, нямащи нищо общо с него — и да пожертва заради тях всичко? И все пак най-после тръгна отново към гъстака, като си каза, че може би е най-добре да не се връща засега, да изчака до много по-късно — след стъмване, — та да види дали тези странни изстрели са имали някакво значение.
Но пак се спря, безмълвен и разколебан, а наоколо чуруликаха пойни врабчета и горски сипки. Той се вглеждаше. Озърташе се неспокойно.
И тогава изневиделица, на не повече от петнадесетина крачки от него, от дългите високи проходи, образувани от дърветата, пред него се появи мустакат, типичен горски жител, бърз, но безшумен — висок, кокалест мъж с проницателен поглед, с кафява филцова шапка и кафеникавосив костюм, широк и увиснал на мършавата му снага. И се обади тъй неочаквано, както се и появи — нещо, което накара кръвта на Клайд да изстине от страх и той се спря като закован на място.
— Почакайте минутка, господине! Не мърдайте! Да не се казвате случайно Клайд Грифитс, а?
