И тъй след още три часа съвещание Самюъл Грифитс окончателно реши господин Брукхарт незабавно да изпрати своя господин Качумън в Бриджбърг да разпита Клайд, а след това, каквито и да са заключенията му относно неговата виновност или невинност, да избере от местните юридически таланти поне засега адвокат, който би защитил Клайд най-съвестно и най-добре. Но да не му дава никакви уверения, че ще разполага със средства, нито да го насърчава да стори нещо повече, отколкото да изтръгне от Клайд истинските подробности за неговата причастност към това обвинение. А осигури ли ги веднъж, да съсредоточи вниманието си върху такава защита, която по най-честен начин да установи само фактите, справедливо благоприятни за Клайд — накъсо, да не се стреми по никой начин, било чрез юридически машинации или казуистика, било чрез каквито да било хитрини да установи мнима невинност и с това да потъпче целите на правосъдието.
Оказа се, че господин Качумън в никакъв случай не беше човек, който би могъл да измъкне от Клайд нещо повече, отколкото бяха измъкнали Мейсън и Смили. Макар и ловък до известна степен в сглобяването на объркани показания от данни, които изглеждаха най-правдоподобни, той не бе толкова вещ в областта на чувствата, колкото то бе необходимо в случая с Клайд. Твърде много се придържаше до закона, беше студен — неспособен да се вълнува. Ето защо след като подложи Клайд на безмилостен четиричасов разпит един горещ юлски следобед, в края на краищата се видя принуден да се откаже с чувството, че като предумишлен убиец Клайд вероятно бе най-изключителният пример за бездарен и несръчен престъпник, какъвто бе някога виждал.
Защото след идването на Смили Мейсън беше отишъл с Клайд на бреговете на Голямата чапла. И там бе открил триножника и фотоапарата. И беше чул нови лъжи от Клайд. И както сега обясни на Качумън, при все че Клайд отричаше да е притежавал фотоапарат, той — Мейсън — имал доказателства, че е притежавал и че го е взел със себе си на тръгване от Ликъргъс. Обаче когато Качумън го изненада с този факт, Клайд не можа да му отговори нищо друго, освен че не бил взимал със себе си фотоапарат и че намереният триножник съвсем не бил от неговия апарат — лъжа, която дотолкова ядоса Качумън, че реши да не спори с него по-нататък.
Същевременно обаче, понеже Брукхарт му беше наредил каквито и да бъдат личните му заключения по отношение на Клайд непременно да му намери някакъв адвокат (великодушието, ако не и честта на семейство Грифитс изисквало поне толкова, понеже роднините им на Запад, както Брукхарт вече му беше обяснил, нямали нищо, пък и не било желателно да бъдат забъркани в това дело), той реши, че трябва да му избере защитник, преди да си замине. Ето защо, без да има някакво понятие от местното политическо положение, той отиде при Айра Келог, директор на Катаракската околийска национална банка, който, макар Качумън да не знаеше това, беше по върховете на ръководството на демократическата партия. А поради религиозните и нравствените си възгледи същият този Келог беше вече във висша степен раздразнен от престъплението, в което бе обвинен Клайд. От друга страна, понеже също така добре знаеше, че това дело вероятно ще отвори пътя за допълнителни републикански победи в приближаващите избори, той си даде сметка, че няма да е зле да се позасили опозицията срещу Мейсън. Съдбата като че ли твърде явно благоприятстваше републиканската политическа машина в лицето на Клайд и чрез престъплението, извършено от него.
Защото след разкриването на това убийство Мейсън се радваше на такава известност и дори пръснала се по целите Съединени щати слава, с каквато не се беше ползвал от години никой прокурор от този край. Кореспонденти на вестници, репортери и илюстратори се стичаха вече от такива далечни градове като Бъфало, Рочестър, Чикаго, Ню Йорк и Бостън, било да интервюират, било да рисуват скици или да фотографират Клайд, Мейсън, останалите живи членове на семейство Олдън и така нататък, докато местните жители обсипваха Мейсън с искрени похвали, та дори и гласоподавателите демократи от окръга се присъединяваха към републиканците, като се уверяваха един друг, че Мейсън е човек на място, че се държи с този млад убиец така, както е заслужил, и че нито богатството на семейство Грифитс, нито семейството на това богато момиче, което той като че ли се е мъчил да спечели, не могат ни най-малко да повлияят на младия народен трибун. Това е истински прокурор. Той не „губи напразно време, бога ми“.
