— Хайде, хайде, Клайд! Това няма да помогне. Не бива така да се отчайвате. Вашият случай може да не е чак толкова безнадежден, както го мислите. Не бихте ли седнали да поприказвате с адвокат, който смята, че би могъл да направи нещо за вас? Аз се казвам Белнап, Алвин Белнап. Живея тук в Бриджбърг и съм изпратен от този другия, дето е бил тук преди малко… Качумън, така ли му беше името? Вие не сте се разбрали с него много добре, нали? Е, и аз също. Той май не е човек от нашата черга. Но ето ви писмо от него, с което ме упълномощава да бъда ваш защитник. Искате ли да го видите?
Той мушна писмото с добродушен и авторитетен вид през гъстата решетка, към която Клайд се приближи с любопитство и съмнение. Защото в гласа на този човек имаше нещо толкова сърдечно и необикновено, разбиращо, че му вдъхна смелост. Затова пое писмото, без да се колебае, прочете го и го върна с усмивка.
— Ето на̀, така си и мислех — продължи Белнап с най-убедителен тон, доволен от ефекта, който отдаваше изключително на личния си магнетизъм и чар. — Така е по-добре. Сигурен съм, че ще се разберем. Чувствам го. Вие ще можете да говорите с мен с такава лекота и искреност, както бихте говорили с майка си. И без да ви е страх, че дори и една дума за нещо, което сте ми казали, ще стигне до някое друго ухо, освен ако сам пожелаете, нали? Защото аз ще бъда ваш защитник, Клайд, в случай че се съгласите, а вие ще бъдете мой клиент и ние ще седнем заедно утре или когато кажете, и вие ще ми разправите всичко, което смятате, че трябва да зная, а аз ще ви кажа какво аз смятам, че трябва да зная, и дали ще мога да ви помогна. И ще ви докажа, че с всяко нещо, с което ми помагате, помагате на самия себе си, нали? Ще си извадя и душата, за да ви измъкна от тази беда. Е, какво ще кажете, Клайд?
Той се усмихна най-насърчително и съчувствено, дори благо. А Клайд, усетил за първи път, откакто бе тук, че е намерил някого, комуто вероятно би могъл да се довери без всякаква опасност, вече си мислеше, че може да е най-добре, ако разкаже на този човек всичко, от игла до конец… Надали би могъл да каже защо, но го харесваше. Някак бързо, макар и смътно, той долови, че този човек разбира и би могъл дори да му съчувства, ако знаеше всичко или почти всичко. И след като Белнап му обясни подробно колко голямо е желанието на този негов враг Мейсън да го осъди и как при положение че успее да изгради правдоподобна защита, той, Белнап, е сигурен, че ще му се удаде да отлага делото, докато мандатът на този човек изтече, Клайд заяви, че ако адвокатът го остави тази нощ да обмисли всичко, на другия ден или когато той пожелае да дойде пак, ще му разкаже всичко.
И така на другия ден Белнап седеше на столче, дъвчеше шоколад и слушаше, докато Клайд пред него на желязното легло разправяше своята история — всичките подробности на своя живот от деня на пристигането му в Ликъргъс — как и защо беше дошъл там, случая с убитото дете в Канзас сити, без обаче да спомене изрезката от вестника, която беше запазил, а след това забравил; за запознанството си с Робърта и увлечението си по нея; за нейната бременност и как се е мъчил да я отърве… и така нататък, и така нататък, докато тя заплашила, че ще го изложи, и тогава най-после, изпаднал в дълбоко отчаяние и страх, той прочел случайно бележката в „Таймз Юниън“ и се опитал да направи същото. Но изобщо не го е замислял лично той — господин Белнап трябва да го разбере. Нито я е убил умишлено накрая. Не, не е. Каквото друго и да мисли, господин Белнап трябва да повярва това. Той не я е ударил преднамерено. Не, не, не! Това било случайност. Имало е фотоапарат и триножникът, за който се говорело, че бил намерен от Мейсън, безспорно бил неговият. Също така той го скрил под паднало дърво, след като случайно ударил Робърта с фотоапарата и после го видял да потъва в езерото, където е без съмнение и сега, и то със снимки на самия него и Робърта на филма в него, ако не са се развалили от водата. Но той не я е ударил умишлено. Не… не е. Тя се приближила и той я ударил, но не умишлено. Лодката се преобърнала. А след това описа колкото можеше по-точно как преди това бе изпаднал като че ли в транс, защото, след като отишъл толкова далече, не можел да отиде докрай.
Но на това място самият Белнап най-сетне се отегчи и се разстрои от този странен разказ, видя колко невъзможно е да го изложи, да не говорим пък да убеди с него в невинността на тези тъмни и жестоки кроежи и постъпки съдебни заседатели, набрани измежду обикновените хора от този затънтен горски край, и най-после, уморен, обзет от несигурност и дори душевен смут, стана, сложи ръце върху рамената на Клайд и каза:
